Иван Вазов

Разкази 1881-1901 - Вълко на война

Когато го подириха за войската, той се скри на потона (тавана) в сламника, а

старият му баща отиде в града да подаде молба на царщината да не взима Вълка,

защото му е рамо той, та няма кой да пасе воловете и да засее зимнината. Остана

само бабичката в къщи да отпраща ония, които питаха за Вълка.

- Бабо Видо, повикай Вълка да върви за града, той е резервист. Нека си вземе и

пушката - казва й кметът.. - Че няма Вълка дома, синко.

- Бабо Видо, да не би да се крие Вълко? - питат резервистите, като минуват край

вратнята.

- Не, синко, къде ще го крия? От завчера се е дянал някъде... Незлобливо е,

на-ли го знайте?

Но ето иде Иван Морисвинята, предводителят на резервистите, въоръжен от глава

до пети. Той е лют челяк и всички треперят от него в селото.

- Бабичко! Ако се не яви Вълко до утре заран, когато тръгваме, ще му ударя сто

дряновици, щом го намеря. Хубаво да знаеш.

- А бре, баби, мен пребийте, ако го намерите: незлобиво е, нали знаеш? То грях

няма - бъбри разтреперана баба Вида и мисли за Вълка, дето е горе на потона.

- Сто дряновици! Ни една по-малко - повтори Иван и отмина.

А Вълко от стряхата над пътя поглежда през дупка и цял трепери като от треска.

Той чу заканата на страшния Морисвиня и още повече се уплаши. Пропъпла

по-навътре по потона, спусна се в сламата, изрови дупка и се намъкна до шията в

нея. Така той стоя до вечерта.

Утринта Вълко надникна из отзявка. На мегданя пред тях куп резервисти, все

негова дружина. Всички пременени и весели; на шапките им златни левчета, светят

на слънцето; на главите им китки от есенни цветя втъкнати, на устата на пушките

им росен чимшир стърчи; нанизи, патрони кръстосват гърдите; а как хубаво им

стоят тенекиевите бъклета за вода, дето им висят на хълбока! Слънцето се

огледва в тях. Ето млъкнаха, наредиха се, обърнати право срещу тяхната къща.

Дойде из кръчмата и Иван Морисвинята с висока гугла като техния комин, с