Character-set: cp1251 (Windows cyrillic)

Иван Вазов

Разкази 1881-1901 - Поколение

В горите тъй високо ечеше песента; че нямаше тука място, както ни се показа,

ни за тъгата, ни за враждата, ни за суетата, ни за злобата.

Тенисон

Рътлината Курубаглар, въпреки варваризма на името си, е едничкото място в

околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе

как шушне гората. Тя е като оазис в тая степна равнина, изгоряла, тъжна, гола

като длан лете. Над София тогава постоянно стои един облак прах като дим над

бойно поле, който очаква само дъжд или вятър да се пръсне.

В подобни марани еснафите хора и простата класа от софианците, щом дойде

празник, бягат със семействата си на Курубаглар - за разходка, понеже не им

дава ръка за Княжево, Версайлът на софийската чиновническа аристокрация. Тогава

Курубаглар добива твърде засмян вид от пъстрите разноцветни облекла, що се

мяркат по зеленината му, и живата глъчка и смехове на радостните му гости.

Тая кичеста местност, най-хубавата разходка на столицата, дарена ней от

природата или по-добре от прежните турски бейове и богаташи - защото те са я

засадили и запазили като място за зефкове, - ще има навярно бъдаще. Сега обаче

тя е още доста пренебрегната и София нищо не прави за нейното похубавяване.

Напротив, столичната култура от най-суровата си страна е засегнала естествената

й прелест: ред казарми и военни складове я запасват от запад, по течението на

Перловската река. Обсаден така от начумерените каменни сгради, Курубаглар губи

много от своята веселост и идилическа уединеност.

Един делничен ден, когато Курубаглар е особено пуст и меланхоличен и само

птичите гласове ечат из самотиите му, аз го посетих с една книга. Гъсти редове

белокори стройни ясики със сладко фъфлене в трепливите кръгли листа, шубраки и

диви шипки, засмели се белорумени трендафили забикаляха отвърст сенчестата

ливада, дето седях. Тоя жив зид от зеленина тулеше ми вида към полето, но

затова пазеше по-голяма тайност, очарование и свежест и настрояваше душата на

сладостна мечтателност. А душата на такова място не може да прави друго, освен

да мечтае. Тя мечтае и плува из някакви хоризонти, вълшебни и непознати, но в

които изневиделица падат и се кръстосват мили образи от твоето минало и спомени

ту мъчително сладки и неуловими, ту тежки като куршум, пълни с буря, но

приспани и успокоени от времето, и мъгливи сенки от мъките и тревогите на

настоящето, винаги варварски прозаично, грубо и жестоко в своята креслива

реалност. Но даже и върху него тая кротка, покойна и засмяна природа фърля

омиротворяюща пелена: человек вижда, че извън размътения вихър, в който се

борят страстите, суетата и лъжата световни, съществува друг живот - мирен,

свободен, неосквернен, - животът на естеството, пълен с мир и хармония

непонятна; и той неволно става причастен към тоя живот, слива се с него и гълта

из широко в гърдите си жизнерадостни струи от душевен мир и целебна свежест.

Мътните ми мечтания се прекъснаха от гласовете на някои деца, които, както

разбрах, беряха вишни някъде близко зад гъстака. Скоро, види се, това занятие

им умръзна и те се покатериха на две големи ясики, които не виждах оттука. Това

разбрах по премещането на гласовете: те се раздаваха вече отвисоко. Двете ясики

приказваха сега твърде силно, викаха, смеяха се, пеяха... Тия звукове на минута

повърнаха мислите ми в друга, много отдалечена област: детинството.

Нахлуха в ума ми хиляди приятни спомени от оная невинна и блажена възраст, в

която толкоз малко ни е било нужно, за да бъдем щастливи... Не, човек може да е

разочарован от всичко, може да му е опротивяло всичко, що доставя насита или

възбуждение на суетата, алчността, сладострастието, но пред вида на един

бръмчащ рояк румени деца той се усеща слаб да противостои на едно сладко и