Иван Вазов

Разкази 1881-1901 - Иде ли?

Каква мъгла, какъв гъстък думан беше паднал оная есен във Ветрен! Влажно,

мокро; ситен дъжд пръска, небето се разтопило на студена пара и премазало

ниските къщици на селото. А из разкаляната улица глъчка, шум, върволяк.

Файтони, запрегнати с дръгливи коне, волски кола, натоварени с военни потреби,

селяни, возачи, добитък - заприщят улицата между двете ханчета. Из тая бъркотия

промушва се войска от новобранци, едни облечени в солдатски шинели, други - в

кожуси с кожи, обърнати отвън, повечето наметнати с дрипави черги, преправени

на ямурлуци, с подгизнали цървули, препасани с редове патрони, с пушки на рамо,

окичени със стръкове чимшир, на които висят натъпкани торби... Студено, кал до

колене, лапавица, поразия, а те пеят ли - пеят... Весели "печенеги"! - Тъй

наричаха румелийската милиция.

На вратата на едната кръчма куп офицери, пътници и зачудени селяни зяпат

любопитно на измокрените юнаци.

Пред средното ханче наредили се купове-купове жени, девойки, деца, дрипави,

разтреперани, зачервени от студ. Те сега срещат и изпращат за сетен път

ветренските войници, които идат с полка от Харманли, дето бяха отишли с турци

да се бият, и бързо минуват за София, а оттам - за бойното поле - със сърби да

се бият.

- Ето го Гергевия син! Добър час, Цвятко!

- У, я го виж, Рангел минува.

- У, ето и Неделкиния! Брей, Иване, ето тука майка ти!

И китки се подават бързешката, и сълзи се ронят по бузите, и думи се изговарят

наполовина... и войската все отива,отива.

- Мамо? Ето батя! - извика там червенобузо русо момиче.

- Бачо Стоене! - крещи осемгодишното дете до момичето и простира ръце към

войската.

- Синко! Синко! - вика плачливо майката.

Зададе се черноок, напет, здрав юнак, отби се от строя, целуна на майка си

ръката, сестричето и братчето си по челото, забоде една китка на гърди, друга -

над лявото ухо, които му подаде една там мома, рипна тичешката да стигне

войската и песента.