Иван Вазов

Разкази 1881-1901 - Gronde Maritza teinte de sang

I

Не можеше да се опише тъгата на всички ни, когато подир многодневно пътуване по

Средиземно и Червено море параходът ни изхвърли на песъчливия арабски бряг. До

тоя час мъката ми се позалисваше от другарския живот и разговори в парахода и

от вида на разнообразните картини на бреговете и земите, край които ни носеше.

Далекото ни назначение, с което ни изпращаха от Цариград, не ни се представяше

още толкова страшно: ние носехме със себе си още свежи цариградските си

впечатления и сладката скръб от раздялата с толкова мили и родни нам образи и

скъпи привързаности... Но един път стъпили в Арабия, всички ни облада дълбока

скръб и безпомощна безнадеждност! Скоро трябваше да бъдем пръснати из тия чужди

пустини, между диви племена, разделени един от другиго. Нашето заточение се

почваше. Нас ни хвърляше съдбата в тоя печален предел, тъй далеко от България,

в същия час, когато нейните планини и скали ехтяха от гърмотевиците на

освободителната война! Тежка, ужасна раздяла! Сега вече, загубени из пясъците

на Арабия, ние не щяхме да имаме даже утешение да чуваме какво става в

далечната родина, да изпитваме трепета на радостните възторзи от успехите на

руското оръжие. Може би и да умрехме, без да знаем да поздравим България със

свободата! Да, хиляди българи досега са били пращани в изгнание в дълбочините

на Азия, но не вярвам друго изгнание да е било по-тежко и по-мъчително,

отколкото нашето!

II

Изгнание! А ние не бяхме изгнаници! Ние бяхме доктори, възпитаници на

медицинското училище в Цариград, които султанът в тоя момент назначаваше на

длъжност при разни войскови части в Емен. Нас нарочно ни отдалечаваха там, не

толкова в интереса на санитарното дело, колкото да ни отнемат възможността да

побегнем в отечеството си. А то разгръщаше обятия и просеше силата, знанията,

труда и кръвта на всичките си синове... Неколцина от нас бяха успели вече да се

изтърват и да отидат в България. Колко бяха щастливи те! А ние бяхме на другия

край на света от нея, парясани в чужди нам народ, употребени на чужди интереси,

дето никого не интересуваха нашите чувства и пламенни копнения, мъки и нашият