Равнопоставеност и достъп до здравните ресурси

Съвременната система за задължително здравно осигуряване се регламентира със Закона за здравното осигуряване (1998 г., ДВ, бр.70). Този акт идва в отговор на тежките проблеми на обществената данъчно финансирана система на здравеопазване и като продължение на общите тенденции в страните от Централна и Източна Европа и историческата традиция на страната. Приетият закон урежда едновременно материята на задължителното и доброволното здравно осигуряване. Той дава законовата рамка за организирането на задължително здравно осигуряване от вида на обществен договорен модел.

Системата за задължително здравно осигуряване е изградена като държавен монопол и има за цел да осигури равен достъп до ресурсите за всички граждани на България.

Тя има изключителното право да предоставя задължителни здравни осигуровки и да гарантира спазването на осигурителните права на всички граждани. Това решение се основава на сериозни аргументи. Системата има социални цели и е един от поясите за социална здравна защита на населението. Ако пазарът се диференцира на задължителни здравни осигуровки между повече участници, сумата от разходите за издръжка на всички обособени фондове би била по-висока от издръжката на националната система. Това е така поради известния факт, че в областта на здравното осигуряване действа пазарният дефект "икономия от мащаба" (или намаляваща възвръщаемост), който прави пазара несправедлив и относително затворен за нови участници. Чрез монопола става възможно да се натрупва общ фонд за целите на социалното здравно осигуряване, от който могат да се отделят средства за развитие и за кредитиране и на други иновационни дейности, а при недостиг на средства да се получават субсидии от държавата. Наличието на монопол не означава непременно наличие на господстващо и монополно поведение, което е по-важен показател за нарушения на Закона за защита на конкуренцията в сравнение с пазарния дял на участниците. Монополното поведение би означавало да се съкрати пакетът от