Рамадан между дълга към рода и дълга към сърцето

Разказът на Хайтов Дервишово семе е история за сблъсъка на вековните родови повели и любовта, непознаваща ограничения. В основата на конфликта лежат неумолимите закони на Дервишовия род, към който принадлежи главният герой Рамадан. Не може един истински син на Родопите да не им се подчинява. В представите на родовия човек те са като божествените. Той няма право да се съмнява в тях, да ги подлага на преценка или да ги оспорва. Той е длъжен просто да ги спазва. Самото противопоставяне е вече престъпление.

Рамадан се появява още в началото на разказа. Авторът му прави пестелива характеристика:

Бях тогава на четиринайсет ненавършени години без майка и баща. Сирак по неволя, той е израснал със своите баба и дядо и е единствената и последна надежда на стария Асан за продължение на рода: та нямаше кой къщната работа да върши и дядо впря очите си в мене да ме жени. Решавайки да ожени внука си, като пренебрегва неговото мнение, той остава верен на традицията по своему жестока и егоистична, но и тъй обикновена за тогавашните обстоятелства: За такива работи тогава не питаха дето се женеха, ами старите си го правеха сами. Неописуемо парадоксален е въпросът на дядото: Вапцани ли искаш или сури?.

Рамадан е принуден да се ожени за човек, когото не познава...

В паметта на момчето завинаги остават Асановите думи: Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре на сабахлем. Одаята е мястото, където детето трябва да се превърне в мъж. В речта на Рамадан читателят открива детска невинност и срамежливост: Срам ме е. Той не е готов за тази промяна, не е подготвен за живота и задълженията на съпруг и баща. Въпреки това, в тази стая пътят му се кръстосва със съдбата той среща любовта: момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива.

Неизпълнил задължението си, Рамадан е лишен от най-ценното и най-обичното си. Новината, че то е разменено за два пръча, го потриса дълбоко.
Първата губерка ми забиха, като се върна Силвина в село Неминуемо в съзнанието на читателя изниква картина, напомняща смъртта на Юлий Цезар бавна и мъчителна. По същия начин обстоятелствата и пречките пред любовта на героя, го убиват. Самият той се оприличава на чучело, пълно със слама. Единственото, което го държи, е злото. Главата ми гореше... треска ме затресе и се разболях. Тогава дедо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе. Отново авторът акцентира върху единственото важно за Асан поколението. Отново се намесват родовите закони. И пак те повеляват Рамадан да замине за Триград при дебелото Айше, за да ме пои Айшето с каквото си ще, но без мустаки и брада да се не връщам. Когато се връща в родното село, е принуден да се задоми отново желанието на сърцето отстъпва пред закони на рода. Този компромис е последван от много други... и във всички случаи губи повелята на сърцето. Отначало си виках да порасне детето, Сетне си казах хайде на проходи, Отмалявах и отлагах, ако не бяха пораснали децата ми... Целият живот на Рамадан от раждането на детето му до неговото задомяване, е проследен от твърдата ръка на рода. Сякаш сграбчила в юмрук сърцето му, тя е решаваща при взимането на всяко решение, на всяка стъпка.

Кой би предположил, че две толкова близки на пръв поглед неща - дългът към рода и дългът към сърцето, могат да предизвикат най-големия кръстопът в живота. Защото никой не може да заповяда на онова, което бие в гърдите. Защото никой не може да му каже какво да прави, кого да обича, кого да мрази. Понякога се налага човекът да потиска чувствата си в името на рода, да носиш драмата до края на живота си, да чакаш момента, който си изпуснал. И все пак, въпреки жестоките повели на рода, лишили толкова много сърца от любов, тя ще търси своята пролука между преградите. Всеки човек трябва да се стреми към нещо и това нещо е да се извърви докрай пътят към любовта. Да преодолее всички пречки, да чака мига на своето щастие. Така, както прави героя на Хайтов.