Ралица творба на българския модернизъм

Поемата Ралица е сред творбите, които разкриват сложния творчески облик на Пенчо Славейков. Но тя е и творбата, която най-често е повод за превратно представяне на неговите поетически търсения. Популярното тълкуване на поемата обикновено препраща автора в традицията, във фолклорното, в битово - патриархалния изобразителен регистър, а това предпоставя и нейното възприемане на равнището на познатото и установеното. Отпечатана през 1893 г. в сп. Мисъл, Ралица е модерна поема, едно от първите произведения в нашата литература, плод на ново, различаващо се от традицията на Възраждането мислене. Колкото и парадоксално да звучи, най-сериозният, но не и единствен, аргумент за нейната модерност и различие от традицията е фактът, че Пенчо Славейков я създава по образец. И този образец е Изворът на Белоногата от неговия баща Петко Рачов Славейков.

Никак не е трудно и това е правено многократно от критиката, да се открие близостта между текстовете на сина и бащата. Но по-интересно е, че Пенчо Славейков не иска да прикрие тази близост, дори обратното, той я показва така очевидно, че неволно или не литературно изкушеният читател трябва да тръгне от нея, за да усети и разбере, че това не са текстове близнаци, че синът не повтаря бащата, а влиза в диалог с него. Като уподобява най-общо познатия бащин модел, той спори с него и то така ,че да се оттласне и оразличи от него. Макар и да е изкушаващо, тук близостта различие между двете поеми, няма да бъде предмет на обстойно разглеждане, а е само повод за навлизане в спецификата на Ралица. Само ще изтъкнем, че близостта между двата текста е в контурите, ситуацията, външното представяне на централния персонаж, легендарната романтичност, фолклорно - битовата основа. А различието е в множеството детайли, които се оказват важни за поставянето на Ралица в по-особено положение спрямо Изворът на Белоногата и спрямо цялата възрожденска традиция.

Поемата започва с отличаването на Ралица от средата , в която ще бъде показана.

Като оназ вечерница в небето,

една бе в село Ралица девойка,

и цяло село лудо бе по нея.

Още тези три стиха, очертават пространствената опозиция небе - земя, която ще се окаже в главния пространствен модел на цялата поема. Особено място в този модел заема Ралица. Тя е в селото, на земята, но е една, единствена, различна от другите и може да бъде оприличена само с небесното.

Селото е светът на познатото, на обичайното, а в него героинята е съвсем различна, затова цяло село е лудо по нея. Но както се вижда по нататък в текста, то може да я избере , да я харесва , но няма правата да я притежава.

Небесният свят е светът на изключителното, на непознатото , на примамливото. Ралица сякаш е застанала между земното и небесното.И в тази своя междинност , тя е изключителен, наднармативен персонаж, който фокусира в себе си и най-доброто от земния живот и недостижимостта на небесното. Селото е материалното, битовото, приземеното, усвоеното пространство, в което цари вековен порядък, то е пространство без тайни и без изненади. А небето е светът на духовното, на непознатото, на извънмерното. Застанала между тези два свята, Ралица осъществява връзката между тях, тя въплъщава тяхната едновременност, събира в едно цяло духовното и материалното, изключителното и обикновеното, познатото и непознатото. И в тази своя изключителност, тя единствена има право на избор, защото е над обстоятелствата, над временните нрави, над бита.

Тъй като Ралица е централен персонаж, логиката изисква образът да се проследи хронологически. Тя е сиротно чедо, отгледана от леля си, докато на крила самичка тя се възмогне. А възмогнала се, крилата й ще я поведат към небето. Нейната небесност е подчертана от автора още няколко пъти. След като е сравнена с вечерницата, по-нататък нейни съответствия ще бъдат слънцето и зорницата:

У лелини й дворове широки

като че слънце грееше - и всички,

що Ралица споходиха, оттам

излазяха , като че ли и тях

да бе огряло слънце

На всички,

кой знае как, усмивката й крехка

допадаше - тъй ведрата зорница

допада на стопани ранобудни

Прави впечатление, че Пенчо Славейков никъде не нарича Ралица вечерница, зорница или слънце.Той я сравнява с тях и в акта на сравнението, на оприличаването, а не на прякото назоваване се крие особеният смисъл на възможния преход от земното към небесното , на свързването на материалното с духовното, и то така че връзката да бъде опосредстваща по принципа на съотнасянето, да е само намекната, но не и пряко изказана.От този подход следва изводът , че ако в сюжетът на поемата се