раждането на огъня в народните гатанки

Светла Дживтерева

Поради характерните си функции и спецификата на организацията на текста народните гатанки са ориентирани към моделите, чрез които фолклорната култура интерпретира, усвоява и подрежда различните явления в картината на света, и могат да послужат при тяхната реконструкция. Въпреки характерното развитие и трансформация, които претърпяват с включването си в българската митопоетична система, моделиращото присъствие на редица архаични митологични мотиви се открива при анализа на отделните фолклорни текстове и обреди. С помощта на няколко български народни гатанки за огъня, ще се опитаме да посочим част от мотивите, определящи спецификата на неговата роля в българския модел на света.

Архаичната представа за каменното небе е свързана с мотива за изсичането на огъня-мълния от камъка и с характеристиките на Върховния бог като небесен & бог на скалата. Следи от този мотив в българската митопоетична традиция могат да бъдат открити в гатанки, в които добиването на огъня или предмети на културата посредством удари или триене на два камъка се кодира като близначен двубой (на орли, змейове, овни и пр.). Сливането на противоположните качества на противниците отразява схващането за близначния характер на върховния персонаж в българската митологична традиция. (Калоянов 1989: 79).

Огънят се ражда от двубоя на змейове или на мъртъвци: Два змея се бият, ясни искри фърчат. (3428, Видин)¹ отг. кремик и огнило (актуална е и асоциацията с небесния огън мълнията²), Два се мъртви побише, та третьог живот родише. (3430, Пиротско и Кюстендилско) отг. Огнило и кремен, па урвата огън на трут. Паленето с огниво се загатва и като хвърляне на камък: Пойдоф во леска, фърлиф камче, ми пущи пламче. (3430) отг. огнило. Тази образност кореспондира с народните вярвания, в които корелацията огън&камък описва мълниите като оръжие на свети Илия в качеството му на змееборец и гръмовержец. Сред тях са обясненията, че на свети Илия се паднало да пъди ламята, която пие дъжда, за която цел той хвърля по нея запалени камъни; че гърми, когато свети Илия пренася с колата си камъните, с които ще стреля по халите и ламите, а когато тресне, той е сполучил да удари чудовището и ще има голямо плодородие; че светкавиците се дължат на ударите на колелата и копитата на конете й о облачните камъни и скали³; че това е святкането на огнивото, с което свети Илия пали лулата си; или че е огънят, който змейовете си запалват, за да видят къде се е скрила халата. (Ковачев 1914: 70)