Христо Смирненски

Работникът

Когато в ранна утрин изток се топи

в море от пламък златоален -

върви той редом с бледоликите тълпи

и сам пламти от гняв запален.

Под тежките му стъпки каменния град

изтръпва и намръщен се събужда

и улиците бликат своя вик познат -

викът на многолика нужда.

Ала сред бръчките на мрачното чело

не тиха скръб е начертана -

днес в тях закърмя се великото дело

и буреносната закана.

Днес няма вече роба свит и примерен,

отпуснал немощно ръцете:

това е новий Прометей, освободен

от игото на боговете.

През ранните зори на новия живот

пристъпя той с походка дръзка

и пред потъналия в мрак човешки род

рубинени огньове пръска.