Драмата на човека между труда и бедствието в социалната лирика на Пейо Яворов (Лис)

Апосиопезата внушава безкрайното повторение, което е превърнало труда в тежко бреме. Като рефрен в текста ще звучи до край протеста на героя против социалната му участ, от която не може да избяга и която проклина. Този труд не му носи нито материално преуспяване, нито щастие, а това е причина за дълбокото отчаяние на селянина, защото всичките му усилия остават безплодни. Поетът рисува конкретна картина на труда на орача. Денят започва преди съмване, няма време за сън и отмора, защото тези дни хранят цялата година. Тревогата за хляба, за живота напира във всяка дума. Непрестанната грижа го терзае, душата му се измъчва ще успее ли да свърши за броените дни. "Семе земята чака" и това го кара да бърза, създава тревожно напрежение. Чрез метафоричните глаголи ^инапънеш", "халосаш" се внушава омерзението и тежестта на труда за човека. Прекрасната природна картина остава чужда на душата му. Животворната свежест и очарованието на пролетното утро не предизвикват радост у отчаяния труженик, а само досада. Тя метафорично е разкрита чрез представата за ''кръв застива в сърцето страдно", а спирането на кръвта означава смърт. Мъртва е душата му за всичко друго. За него съществуват само тежък труд и страдание. Яворов посочва, че героят, въпреки огромните физически усилия, които полага, живее в мизерия и води полугладно съществуване:

И лучец еж,

водица пий

и пак поглеж!

Дий...

Дий, воле, дий.

Изтощен от труда, той се завръща в дома си за кратък отдих. Но няма спасение от бедите, няма почивка за изстрадалата му душа. Върху главата му се е струпала друга, социална напаст. Драмата се задълбочава от пристигналия бирник, чието поведение е сравнено в оценката на народа с най-тежкия кръвен данък от времето на робството. Това е директно, категорично обвинение срещу управляващите, които носят голяма вина за страданието на селянина и живеят на негов гръб. Той иронизира простотията си, недоумява защо е толкова безчовечно онеправдан и орабен. Духовната покруса стига своя предел, когата става ясно, че огромните кървави усилия над спечената земя се обезмислят и го очаква отново бездънна, грозна мизерия. Речта му е груба, но правдива и искрена. Попаднал вече в безизходна ситуация, хванат в капан, героят няма друг избор, освен да отиде в кръчмата. Болката няма да умре, нито мизерията да изчезне, но за миг страданията ще бъдат забравени. Финалът на текста:

Така си мреш,

така сме ний,

така поглеж!

Дий...

Дий, краста, дий!