ЕКЗИСТЕНЦИАЛНОТО ЗВУЧЕНЕ В

ИНТИМНАТА ЛИРИКА НА ЯВОРОВ

Интимната лирика на Яворов, създавана през различни години и под въздействието на противоречиви събития (лични и обществени), е нееднородна. И стилово, и лексикално, и естетически могат да се усетят няколко пласта, които издават съзряването на поета и все по-голямото му тежнение към философско-психологически изказ на чувствата. Несъпоставими по сила на внушението си са поемите в народен дух (Калиопа, Сън, Луди-млади, Павлета делия и Павлетица млада, Хайдушки песни от Антология и невключените в Подир сенките на облаците - Забравена и Песен, и цикълът Царици на нощта - Месалина, Клеопатра и Сафо). Като че ли те не са писани от един и същ поет. В съвсем друга посока водят онези творби, които с пълно право могат да-се нарекат изповеди (от Безсъници, Прозрения и Шепот насаме). В тях лирическият герой носи чувствата и преживяванията на поета и в голяма степен се слива с неговия душевен строй. Създавани по конкретен повод, а не повлияни от чужди образци, те са израз на най-драматичните житейски търсения на Яворов. Дори фактът, че няма повтарящи се заглавия, е показателен за перфекционизма в подхода му към голямата тема за любовта. Читателят има основание да вярва на поета, когато пише: Силният като вино живот само ражда опияняваща като вино поезия. Драмата на личността става част от голямата световна драма на мислещия човек в епохата, когато рухват идеалите, без да бъдат заменени с по-големи и по-значими цели. Или, както пише Гео Милев: Страданието, което е постоянна тема в поезията на Яворов, не е негово лично, защото не може да има толкова голямо лично страдание. То е колективно... тъмно наследство в душата на поета.