Пътуващият човек и странстващите сюжети в културата на ХV век

Дияна Николова

Човешкото битие-в-света е твърде пластично. Идеята за положеността на човека в света, както и художествените рефлексии на тази идея са специфични за различните културни периоди. Промяната на обитавания от човека свят е свързана с промяна на представите и за света, и за човека в него. В този смисъл очевидно е различно социо-културното битие на човека от гръцкия класически полис, от времената на римската империя, от периода на Ренесанса или от ХV в. (века, формулирал твърдението, че индивидът е поместен в най-добрия от всички възможни светове^i[1]).

Всяко радикално умозрително преустройство на света води до премисляне на идеята за човека за мястото му в света, за свое/чуждо, отношението телесност-душа, представите за идеалния човек, за съдба, благо, любов, както и фундаменталните идеи за време, пространство, за близко и далечно, усвоено и диво (варварско).

В изкуството на ХV в. (имплицитно и/или явно) се отразяват множество антропологически разсъждения наследени и новаторски. Целта тук е да се огледат някои не съвсем очевидни типологични сходства, свързани с мисленето за човека, с идеята за индивида, отразяващи се в полето на изкуството през ХV и ХV в. (в стиловете класицизъм и късен барок, рококо, просветителски реализъм); да се осмислят тези сходства като приемственост, като отражение на традиционни и устойчиви механизми в културата, създадени и установени още в литературния и художествен канон на античността и оттам запазени в недрата на традиционалистичния тип култура и възпроизвеждани до края на ХV в. в Европа.

Културното пространство има двоен семиотичен живот то моделира универсума, но също така е и отражение (моделира се) от доминиращи идеи за универсума, т.е. възпроизвежда, повтаря една определена устойчива идея за ред. В този смисъл традицията задава норма, която има автоматизиран характер. Новите структурни форми се експонират на този фон, преповтарят и/или преосмислят вече утвърдени мисловни и естетически представи.

Традиционалистичният тип култура се корени в паметта, в следването на зададена традиция. Жанровата система в литературата, архитектурните форми и стилове, тематичните и образни доминанти в изкуството на Западна Европа са особени вариации (транскрибции^ii[2]) на авторитетни идеи, идващи още от елинската култура. Многообразието от тези вариативни модели на пръв поглед създава впечатлението за пъстрота, самобитност и динамични обрати в културата от определени етапи на развитието й, но съпоставителните наблюдения водят и до други изводи. По-скоро може да се твърди, че вариативността е следствие от акцентирането върху определени антични идеи и маргинализирането (преформатирането) на други, изтласкани временно в периферията на интереса.

В западноевропейското изкуство до ХV в. действителността се осмисля и разказва чрез художествените решения на зададения вече авторитетни модели. Защото художествените форми не са просто нови съдържателни или формални решения (неосъзнато или осъзнато копиране), а и символично преживяване на тези форми. И този културен символизъм е свързан с идеята за човека в света и неговото представяне в изкуството. Новите светогледни представи моделират нови художествени решения, които освен това винаги цитират вече създадените знаци, активни в традицията. Като цяло западноевропейското изкуство от периода Х ХV в. по-скоро е поглед към действителността през очите на традицията и транскрибиране на тази традиция, отколкото търсене на новаторски глас и реалистични изображения.