Пътят на спасението

Спасение и надежда

Бялата лястовичка има ли я?

Йордан Йовков написва един от най-хубавите си разкази По жицата, след като прочита за появилата се бяла лястовица. Това е разказ за човешкото страдание и състрадание, за болката и съпричастието към нея. В творбата има много мъка, но и една светла надежда в доброто.

В разказа По жицата писателят разкрива болката и страданието като спътници в живота на човека. Мъката и отчаянието раждат у героите вяра в чудодейната сила на бялата лястовичка, която те тръгват да търсят. Това търсене напомня за безкрайния път на човешката надежда за избавление от страданието. Сред безкрайното добруджанско поле Йовковите герои вървят по пътя на изпитанието, страданието и вярата в спасението в търсене на бялата птичка. Този красив символ на надеждата изглежда недостижим и поражда съмнение, че някога може да бъде открит.

Петър Моканина неволно става свидетел на чуждото нещастие. Чрез благородната си лъжа той проявява своята човешка доброта. Вдъхва надежда на отчаяните хора. Като мъдър и добронамерен човек той подкрепя нещастното семейство в техния дълъг път към надеждата.

Още с описанието на Гунчо в началото на разказа авторът загатва за неговата голяма мъка. Мъката и страданието са спътници в неговия живот. Това не убягва на Моканина и той разбира, че непознатият е подгонен от някаква беда . Облеклото на Гунчо подсказва, че е сиромах и че сиромах се е родил . Но всичко у него излъчва доброта. Неговият характер е мек и той и на мравята път струва .

Очите на високия селянин, в които се чете друга грижа , видът на Гунчовата жена, превита от скръб, загатват за спотаено страдание. Трагичната картина се допълва и от легналото момиче, завито с черга въпреки лятната жега.

Въпросът на Моканина Ти май болно имаш? отключва болката в бащиното сърце. Дебелите мазолести пръсти на Гунчо треперят преди да започне тъжния разказ за съдбата на семейството си. Репликата: Бе, тя нашата каквато е .. е израз на безизходицата, в която се намират. Човекът е тръгнал да търси спасение за болното си чедо. Бедността не е ожесточила Гунчо и той е благодарен на Бога за оскъдния залък, който припечелва. Най-голямата мъка за родителите е, че не могат да запазят рожбите си. Така мъката става част от тяхната съдба.

Пленителна е бащината всеотдайност на Гунчо. Той е сиромах, но не иска неговото момиче да се чувства отделено от другите. Гледали сме го като очите си. От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му