Пътищата на героя: от самотата към саможертвата

Изборът, свободата и смъртта; малкият и големият социум в стихотворенията на Ботев

Майце си (1876) е първата Ботева творба. Проблематиката и структурирането й като изповед дават основание да се говори за съвпадане на авторова личност и лирически герой (в случая лирически Аз).

Лирическият Аз е драматично неудовлетворен от действителността. Неговото разминаване с правилата на общоприетия ред го кара да се чувства прокълнат от майка си:

[...] ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази [...].

Майчината клетва според патриархалното схващане е равностойна на низвергване от общността, на загуба на опорните точки в рода и социума. Още първата Ботева творба задава формулата за личността, излязла от конвенциите на общността поради това, че всъщност е изпреварила времето си. Тук обаче героят все още се лута в търсене на устойчивите ценности, които ще му осигурят едно по-уютно пребиваване сред другите. Или: акцентът е по-скоро върху субективното чувство на неудовлетвореност. Не съществуват родът, народът, бунтът, а само тревожното недоволство на човека, облъхнат от изключителната идея.

Тази линия се задълбочава в Към брата си. Това е втората Ботева изповед (също заявена като такава още в заглавието). Самотата и неудовлетвореността на Аза обаче тук имат алтернатива: Отечество мило любя.... Това е формулировката на новото, целеустремено битие на героя. В духа на възрожденския демократизъм Азът е емоционално обвързан с народа си в неговата душа отеква плачът народен. Народът, както ще бъде и в по-късните Ботеви стихотворения, е усещан като слаб, нуждаещ се от закрила, като обект на покровителство от страна на лирическия герой. Тази в известен смисъл подценяваща нагласа изявява, от една страна, съзнанието на Аза за неговата будителска роля. От друга страна, в културноисторически аспект, това е израз на романтическия тип подценяваща любов към народните маси. Тук за първи път се появяват три понятия, които ще станат представителни за Ботевото творчество отечество, свобода, народ. Срещу тях стои емоционалният полюс на робството. Но все още не става дума за личния избор.

Той за първи път се превръща в тема в Делба творба, в която бунтът и саможертвата вече ясно се очертават като проблематика. Тук делото (друго ключово понятие в поезията на Ботев) е представено като онова неизбежно разрешение, което трябва да запълни празното място между изключителния герой и народа. Делото е връзката, която ще превърне драматичното различие в съзидателно историческо движение. Така мотивът присмех глупешки присмехът на съвременниците (глупци неразбрани в Към брата си), се уравновесява от мотива за вярата, отправена най-вече към бъдните поколения. Те са онези, които биха дали реална оценка на делото: потомството нази ще съди. Така самосъзнанието на героя се осъществява като национално самосъзнание. Творбата завършва с призив към съратника бунтовникът вече има своята общност. Макар и в лицето на един човек, той намира споделеност. (Първоначално стихотворението излиза с посвещение на