Иван Вазов

Пъстър свят - След двайсет години

"Защо са тъй сладки възпоминанията от младостта, даже тежките, даже скръбните

възпоминания ? Защо е така умилителна въздишката, която изпущаме при виждането,

след многогодишно отсъствие, мястото, дето са изтекли няколко светли часове от

нашата юност, дето животът ти се е усмихнал в най-драгата си прелест, каквато е

способна да му придаде магията на младостта! О, възпоминания, като надеждата, и

вие сте сладостни, мили, благодатно успокоителни! Но вие сте по-горни от

надеждата, защото никога не излъгвате, никога не ни отравяте с измама и

разочарование... Животът и бурите му, и зъбът на времето, и всепобеждаващата

сила на житейското зло, и самото благополучие, не могат да отнемат нищо от

прелестта ви. Нищо, нищо!"

Горе-долу такива едни мисли се въртяха из ума на Пенча Дебрянски, човек на

средня възраст, когато файтонът му приближаваше към село П., в подножието на

голи и диви върхове, там, дето река Струма си разсича дълбок проход през

канарите.

Той пак видя с трепет стръмноурвястата плосковръха могила, с исторически

остатки там от стара славна крепост, и срещните високи скали срещу нея през

реката, мрачно надвиснали над пропастта; и дрипавите селски хижи и дворища,

пръснати безредно надлъж по Струма и високите клонести върби край нея, които

едни фърлят със зеленината си веселост в затънтеното, голо и сиромашко село, и

безброй още предмети, познати и мили нему, и сърцето му се сви сладостно,

болезнено в гърдите.

Рой спомени се разбудиха още по-живо в душата му.

Тъкмо преди двайсет години Дебрянски беше прекарал в това село една година,

именно 1873. Него време турците правеха по стопански начин между София и

Кюстендил железница. Дебрянски беше тука турски чиновник-драгоманин при

чужденците инженери. Длъжността му бе оставяла много свободно време. Той го бе

прекарал повече в бродене и лутане по околните ридове и пущинаци, в усамотени

мечтания посред природата и унасяне в старовременното минало, за което му

говореха преданията на тая историческа местност, в поетически разходки покрай

тихо ръмолящата под върбите си Струма. Тихи и незабравими дни!

Под ония върби, там при извора, около който всяка вечер ехтяха лудешки смехове

на палави моми, колко пъти и той късно беше дочакал с разиграно сърце