Иван Вазов

Пъстър свят - Под есенните лъчи

De la depouille de nos bois

L'automne avait jonche la terre

Le rossignol etait sans voix

Et le boccage sans mystere.

Millvoye

Оня ден, в сряда, слуховете за министерска криза бяха задържали всички

столичани в града. Денят беше прекрасен. Слънцето радостно грееше от лазурното

светло небе на есента и пръскаше въз умислената вече природа своята сладка,

животворяща топлина, топлина тиха, пролетна... Княз Борисовата градина беше

пуста, и полето отвъд нея беше пусто. Витоша, покрита с тънко було от първия

сняг и обвита в прозрачна мрежа от мараня, добиваше странна някаква прелест и

сякаш стоеше по-далеч в кръгозора. Аз напуснах алеите на княз Борисовата

градина и се запътих към Курубаглар, чийто гъсталак, нашарен вече със златисти

тонове на есента, блазнеше неодолимо душата ми със своята скръбна обайност и

поетическо спокойствие. Горните стихове на Милвоа, учени още на чиновете на

пловдивската гимназия, ми оживяха на ума и будеха спомени за една друга, минала

пролет, минала безвъзвратно...

А министерската криза беше опустила полето. Никого не виждах да се разхожда в

тоя ден - сладостен пролог на софийската великолепна есен. Далеко само нейде,

зад укреплението, чернееха се в кръгозора две човешки сенки, уединени,

безвестни. Само те се чернееха в безлюдния кър. Вероятно двама влюбени в тая

министерска криза!

*

Седнах под сянката на един виш в Курубаглар, в меката тревица. Между клоните се

отваряше вид на София - цяла бялнала от лъчите на слънцето. Градският шум

стигаше омекнал и префинен до мене, приличен на един далечен стон. Меланхолията

и покоят на гората от лески, вишове, тръносливки, липи, стройни тополи, която

ме обгръщаше, тихият шопот на шумата, благодатното чувство на усамотеност и

свобода тука, златните листа, които капеха въз мене... всичко това беше твърде

хубаво, твърде поетическо. Зелените шубраки, гъстите шумаци тайнствено ме

окръжаваха, като че криеха в своите тъмни пазви някакви сладки изненади.

Въображението ми се настървяваше и вълшебният свят на поезията си фърляше

булото въз тоя кът. Уви, син на един прозаичен век, аз нямах духовната наслада