ПСИХОАНАЛИЗАТА НА ФРОЙД, "ЕДИП ЦАР" НА СОФОКЪЛ

И АТИЧЕСКАТА ТРАГЕДИЯ

Богдан Богданов

Атическата трагедия и психоанализата следват обща динамична постановка

за човек.

Много автори са коментирали отношението на Фройдовата парадигма за

съдбата на индивида, т.нар. Едипов комплекс към нейния образец "Едип цар" на

Софокъл. Коментарите се делят основно на два типа - 1. в "Едип цар" и по-широко

в атическата трагедия се намира потвърждаване на разбирането на Фройд за

Едиповия комплекс, и 2. създателят на психоанализата е критикуван, че свежда

сложната семантика на "Едип цар" до абстрактната схема на Едиповия комплекс.

На пръв поглед второто твърдение е по-убедително. То се опира обаче на

несигурен аргумент, тъй като критиците на Фройд представят семантиката на

Софокловия "Едип цар" с разнообразни несинонимни формули. При възможността

тази семантика да се разбира по много начини единственият по-безспорен пункт на

различие между Едиповия комплекс и "Едип цар" е може би това, че във

Фройдовия вариант на мита се визира универсалната съдба на индивида, а в

античния "Едип" - съдбата на издигнатия индивид в отношението му с човешка

група.

Тази формула ни заплита в нова трудност. Защото съдбата на издигнатия

индивид интересува и Фройд след "Тотем и Табу" (1912 г.) и особено след 1921 г.,

когато той оформя своя динамичен модел за колективното психично, и то точно в

отношението между вожд и човешка маса, разгръщано от атическата трагедия.

Нещо повече. В заключителната глава на "Тотем и табу" Фройд формулира

следното разбиране за същността на атическата трагедия. Според него тя се

изразява в отношението на трагедийния хор с героя, който поема върху себе си

потенциалната вина на колектива, пораждана от колизията му с отвъдните

сили.

Фройд осъзнава "светая светих" на сюжета на атическата трагедия, но не

забелязва, че същото това отношение между човешка група и герой организира и

външната ситуация на възприемане при представянето на една трагедия в античния

амфитеатъра. Не го забелязва, независимо че Аристотеловата идея за ефекта от

театралното общуване т.нар. катарзис му служи за образец при оформянето на

психоанализата като един вид комуникация на психоаналитик и пациент.

(Всъщност Аристотеловата идея по-скоро ограничава, защото визира ставащото с

отделния зрител, а не отношението на театралната публика като колектив към

издигнатия герой на сцената.) Създателят на психоанализата не прави и още нещо -

не пренася открития от него механизъм на отнасяне на група и издигнат персонаж в

сюжета на трагедията върху по-рано формулираната идея за Едиповия комплекс.

Така, като осъзнава същността на сюжета на трагедията, но не и механизма

на идентификациите в хода на театралното представяне и като не прилага тази

същност за преформулиране на Едиповия комплекс, Фройд ни изправя пред

парадоксалната ситуация да сме лишени от нужната основа за сравняване на

едноименната Софоклова трагедия и Едиповия комплекс. Между причините за тази

2

липса е и несводимостта на затворените в себе си исторически култури,

определящи несъзнатите антропологии на атическата трагедия и психоанализата.