Псалом на поета предсмъртният химн на твореца

Проблемът за смъртта и живота в жизнерадостното утвърждаване на вечността на душата

Стихотворението псалом за поета се разглежда като програмна творба,с която творецът оставя посланието си към света,своя завет.В него се съсредоточават възгледите му за същността на живота и смъртта,за творчеството и твореца.

Твърди се,че чувството за смъртта е израз на зрелост на една култура.Пенчо Славейков е не само зрял поет,но и представя вече зрелостта на една национална култура (Св.Игов).Изследователите обясняват това чувство за смъртта като резултат на битката,която води Славейков със страданието и смъртта.То е култивирано,възпитано,защото у него това чувство не е просто битие трепет,а още по-малко страх от смъртта: То е и едно мъжество в очакването на смъртта,в подготовката към смъртта.(Св.Игов)

Заглавието съдържа двете основни понятия,които са ключът към интерпретирането на творбата псалом и поет.Думата псалом е остарялата форма на понятието псалм ,но заедно с това означава и тържествена лирическа песен или песен с философско съдържание.Ако включим и значението на псалма в тази генетична предзададеност на творбата,ще стане явна аналогията с тържествени песни,славещи Бога.За нас тук е важно,че в диалога с безсмъртното божество човекът обсъжда само една перспектива-своята смърт,своята тленност и преходност.Тържествеността доминира като патос на само защото това е достойното човешко поведение в диалога или размисъла за смъртта.С тази тържественост поетът се прощава с живота,такъв,какъвто е в неговото схващане,и със своята другарка единичката радост в живота му.

Творбата е поместена в писмо до Мара Белчева от 1904г..Важно значение има фактът,че поетът извършва размисъла за смъртта в обръщението към любимата.Нейното присъствие не е сходно с характеристиките й,обръщения като свидно дете или птичко свилокоса не биха съответствали на тържествения патос на лирическия говорител.Във визията за очакваната смърт любовта не може да се схваща като настояще или като ситуация,определяща позицията на говорителя.Самата тя трансцендира,надхвърля знанията си на преходност,на ефимерен порив или невъзможната среща на две индивидуалистични личности.Тя присъства като категория,осмисляща човешкия живот,като надмогнат копнеж и утолено страдание.Или както изобщо е характерно за понятията,изграждащи смисловото поле при Славейков,и любовта е откриваема в състоянието й след след болката и трепетите,след тъгата на душата,като преосмислен житейски факт.Затова и обръщението към любимата подчертава в нея най-същностния й аспект.Тя е преди всичко другарка,споделяща душевните терзания,нежна любима,съпътстваща поета до края му.Обръщението към любимата пред хоризонта на смъртта внася още една характеристика към акта на прощаване с живота.От една страна,в него се съдържа примиреност на сбогувалия се със света,една гледна точка не от този свят на запътилия се към смъртта,от друга страна се открива и копнежът по живота и нераздялата.Като че ли наличието на любовта е граничната точка между живота и смъртта,прагът,след който смъртта става осезаема.

Лирическият говорител започва своето послание в предусещане на последния си час,часът,в който трябва да вземе сбогом от другарката.В този изтичащ отрязък от