Псалом на поета Пенчо Славейков

(литературно-интерпретативно съчинение)

Пенчо Славейков е един от най-големите следосвобожденски поети на България, който чрез своето творчество утвърждава идеята за модерния поет и творец и завещава на бъдещите поколения богато наследство от лични и житейски послания. Той е един от хората, които чертаят пътя на новата българска следосвобожденска индивидуалност чрез собствения си пример и творчество.

Гласът на поета и неговите послания към читателя са чути и в стихотворението Псалом на поета, което е част от сборника му На Острова на блажените. Чрез гласът на литературния герой Иво Доля, поетът разкрива чрез една своеобразна изповед своите разбирания за живота, смъртта и вечната връзка между тези противоположни начела. Артистът е призван да бъде духовен месия на своето време, на своето общество, защото той е надарен от вселената със свръхспособността да чувства и разбира всичко съществуващо много по-добре от останалите, обикновените хора, т.е. - той е свръхчовек и неговото призвание, неговата мисия на тази земя е да бъде едновременно и Месия, и пророк, жрец и вои н на земния живот. Усетил, че вече е изпълнил своята мисия на този свят като духовен водач, поетът се обръща към неминуемото бъдеще смъртта, разбирана като желан и дълго чакан миг на обединение с вселената, със света в цялото му разнообразие:

Другарко, сещам аз, последний час настава,

час сбогом и от теб и от света да зема

към своя хубав край се вече приближава

на земний ми живот тъжовната поема.

Трагизмът вПсалом на поета е породен от отвращението на Славейков от лицемерните нрави на неговите съвременници и от неговата духовна нагласа към уединение, към откъсване от "лихата врява" на деня. Безмълвният слушател на поета неговата другарка, поемата, е определена като пазител на неговия спомен на земята, като свидетелство за истинската му личност, която трябва да запази истината за личността на поета. Тя е наследството, което поета завещава на бъдещите поколения

Другарко, хубав край на моя дял световен

ти дай:-недей ме ти на чуждите оставя,..

В съшото време поетът изявява силната си сърдечна устременост и жажда за живот. Това типично за творчеството му противоречие е въплътено в образа на съградения гроб, който е израз на стремежа му и след смъртта си да остане в живота. За Славейков живота и смъртта са вечно в братска слога. Чрез биологичната кончина индивидът преминава в инобитието, слива се със своя творец и така постига висшата хармония и абсолютното познание за същността на битието. Поради тази причина Славейков естетизира смъртта. Според него,