Иван Вазов

Пряпорец и гусла - Сиромахкиня

Йоще зима не минува!

Силен вятър вее с бяс,

Малки Сечко зле върлува,

камък пука се от мраз.

В улиците запустели,

лежат снегове дебели,

всичко нямо и се крий,

само вълк понявга вий.

Там край село, без ограда

малка къща се крепи,

всред отколешна грамада

всичко около й спи.

Вътре майка е клетница

и две мънички дечица,

бледни, голи, в тъмен кът,

тръпнат, охкат и мълчът!

Три напрашени полици,

ледни зидове кат мраз,

две-три спукани паници,

вехтък един коностас;

една хурка без къделя,

една скъсана постеля,

де стояха плачешком-

ето скудният им дом!

Във огнище не блещука

нито искрица огън;

веч отколя, зла прилука,

изгоря и сетний пън!

А фъртуна мразовита

вей из стряхата пробита

и горките две деца

бърчат бледи си челца...

Студ и кърви!... Дяца мръзнат,

ту във майка си се взрат,

ту в огнището и зъзнат,

ту от треската горят;

от три дена не са ели,

жив човек не са видели,

късче хляб да им даде,

а пък сняг се не яде.

Хори милостиви веч не дават,

че се не боят от грях

ил че се и те лишават

и са в нужда като тях.

А пък зимата е тежка

за неволята човешка,

деца будни като в сън

викат: "Мамо! Хляб! Огън!"

Няма помощ, ни надежда,