ПРОЗОРЕЦ

Ето нашето зимно стъкло.

То не е, то не е сякаш същото

няма вече ни пътя, ни къщите

само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати

мойто братче и мойта сестра.

В посребрената бяла гора

накъде ли самички са тръгнали

Те вървят върху сребърен път

и под мрежа от сребърни клони,

посребрени листа се отронват,

дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра

преминават без страх под дърветата

няма вълци, нито има ветър

в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица

с лъчезарните златни пера;

мойто братче и мойта сестра

нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори

ето тя затрептява, изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят

и на капки сребро се разтапят.

И отново изникват къщята

и изплува познатият път.

1925 г.