Противоречивият образ на родното в цикъла Епопея на забравените

Поезията и белетристиката на Иван Вазов от 80-те години на 19в. е художествен израз на стремежа на твореца да осмисли духовната същност на предосвобожденската епоха и да я съпостави със своята съвременност, която е чужда на възрожденския идеализъм. Цикълът Епопея на забравените изгражда противоречив образ на българското, ценностно раздвоен между дивото и дивното, по думите на литературния историк Никола Георгиев.

Вазовите оди рисуват, от една страна, героико-романтичната картина на необикновеното преобразяване на народа през възрожденската епоха. Митологизираните титанични фигури от нашата история са представени като символни образи, свързани със съдбовни моменти от драматичната историческа съдба на нацията. Поетът откроява единството на индивидуалното и колективното, водача и неговите последователи и изразява идеята за чудото на изключителната промяна в светоусещането на българина. Стихотворенията от цикъла разкриват чрез похвата на идеализацията възхода, духовното израстване, но от друга страна реалистично отразяват тъмната страна на миналото паденията, безчестието, предателския страх. Творецът, в чиято позиция се преплитат гордостта и срамът, създава многопланов , нееднозначен образ на родното, който се отличава с опозицията между славата и позора.

Силата на емоционалното въздейстивие на Епопея на забравените се дължи най-вече на ярката, неповторима персонализация на подвига, свързан с партиотичната мисия на великата историческа личност. На преден план изпъква народният будител, който прославя величието на националния дух, възкресява спомен на славното минало и извлича от дълбините на историята колективните нравствени ценности, формиращи народностното самосъзнание (Паисий). Георят, издигнат на недостижим пиедестал като пророк, е изразител на общонародния блян и е посредник между древното, настоящето и бъдещето, между предците и потомците. Неговото пламенно, вдъхновено слово е и укор към родоотстъпниците, и призив към родолюбивите българи да се просветят всеотдайно на святата кауза. То чертае границата между срамното робско съществувание и новото битие на един осъзнал историческото си предназначение народ.

От днеска нататък българският род

история има и става народ!(..)

и фърляше тайно през мрака тогаз

най-първата искра в народната свяст.

(Паисий)

Наред с образа на хилендарския монах изпъква и ликът на един мечтател безумен- Раковски, който открива присъствието на българското в големия свят на световната история. Романтичният подход на патриотично настроения