ПРОСТРАНСТВО И ВЕЩИ В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Поезията на Далчев се появява през 20^-те години на 20 век и се оформя като радикална опозиция на символизма. Далчевата поезия изгражда пространства населяване от вещи, пространства, в които властва самотност, обезлюденост, неживот. Субектът е толкова отчужден, че се е превърнал в чужденец, който не идва от никъде и не отива никъде. Той е лишен от история, от сегашност, няма и бъдеще : "и аз съм сам стопанина на къщата, / където не живее никкой, / ала не съм аз заминавал никъде / и тук от никъде не съм се връщал".

Прозорецът на Далчев е лишен от пространствена закрепеност, от пространствена ориентация, странна е неговата пропоскливост. От него някой съзира "случайно" попаднали обекти, ситуиращи не глобален, а разчленен свят. Началото - "Болница", визира градсткото затворено пространство, краят - "Ручей" - природното, неограничено пространство. Опозицията "обещава" придвижване към необятността, което обаче се опровергава от заглавията и последователността на останалите текстове - "Съдба", "Метафизически сонет", "Камък" , "Стаята" и др.

Битието на лирическия субект в поезията на Далчев прилача на болест, белязана от анонимното пространство на уж-съществуването, уж- изчезването, а всъщност на вездесъщата смърт :

"Ний непрестанно мрем ибавно чезнем

веднъж от туй место, подир от друго,

докле изчезнем най-подир съвсем."

( "Вечер" )

Смъртта е белязала времето, което се е превърнало в безвремие на отчуждението : "тук бавно времето превръща / във прах безжизнен сякаш всичко." ( "Стаята" ). Времето се разполага в тесните пространства на стаята, дома, а това изисква обособяване на времето "вътре в", ограничаване на съдбата в интериор, в онова частно пространство на субекта чежденец, в което смъртта чертае истините за човека и земния му дял. Смъртта и обезлюденият Далчев дом са границите на ужасяващата къща на самотата и на пусто протеклия живот :

"Годините растат и те затварят,