Пространствени и функционални особености на народната и градската къща. Регионални форми и характеристики - Жеравна, Котел, Трявна и др.

Българската жилищна архитектура е позната и описана още през ХV, ХV и ХV в. от западните пътешественици, преминавали през земите на Османската империя.

За селските къщи от периода преди Възраждането е характерно, че са строени от дърво в планинските области и от непечена тухла в равнините и дори са вкопавани в земята и наричани уземни къщи.

Рожби на народното строително умение, те били примитивни обиталища, изграждани от самите обитатели по модели, предавани чрез традиционните механизми, на основата на архетипове, от праисторическо време. Най-често били дълги постройки, в които под един покрив живеели хора и домашни животни и се складирала храната и земеделския инвентар. Жилищното помещение, наричано най-често къщи или дори в`къщи имало огнище и покрита с тъкани платформа, върху която спяло цялото семейство (одър, менсофа).

Развитието на този тип се изразява във внасянето на нови елементи в интериора - долапи, огнище, долепено до каменна стена с висок комин над покрива и пр.

Малко по късно, през епохата на Възраждането, икономическото състояние на българското население се променя. Обособяването на отделните семейства като самостоятелни икономически звена, разпадането на семейните задруги и развитието на занаятчийството и търговията пораждат нови типове жилищни сгради: земеделско- занаятчийски, жилищно- занаятчийски и жилищно- търговски.

Новите жилища, рожба на възрожденските промени, запазват някои от белезите на народното жилище, но са качествено различни от него по предназначение, композиция и художествена форма.

Различен е и механизмът на тяхното изграждане - строят се от майстори професионалисти, които внасят в тях елементи, присъщи на строителната школа, към която принадлежат.