Прошката и прощаването

в стихотворението На прощаванена Христо Ботев, Николета Николова,

Христо Ботев онасловява творбата си На прощаване в 1868. Чрез открояването на годината авторът разкрива смислите на прощаването като начало на борбата. Това е периодът на хайдушките движения. В тази година Ботев се записва за четник в четата на Жельо Войвода. Тя има съдбовна стойност за живота на твореца. В На прощаване Ботев разказва за значението и важността на 1868г. Това е годината на подем сред българите, които търсят своето място в извоюването на свободата: Дойде пролетта на 1868 и на хиляда юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да щат да измрат за свобода и в две недели да вдигнат всичкия народ на оръжие! Всеки продаваше мило и драго, всеки забравяше бедност и възраст, родители и роднини и всеки думаше: на Балкана, на Балкана ( Дума на българските емигранти , брой 3, 1871 г.).

Това Ботево стихотворение е разказ за прощаването между майка и син. Творецът ползва създадения от Раковски и Чинтулов модел на поетизиране на тази раздяла. Ботев продължава тяхната традиция, но внася нещо съвсем различно. Поетът ползва архетипния модел на прощаването като страдание, породено от раздялата. Ботевият лирически герой винаги има нужда от прошката. Той е първо човек първороден син, за когото семейството е изконна ценност. В творбата си авторът конотира нови смисли, които съдържат в себе си ритуалността на прошката. Ботев интерпретира страданието от прощаването между майка и син, като остава верен на етнокултурното значение на прошката за българина. Актът на прощаването изгражда представата за героизирания юнак, чието изконно желание е за бъде подкрепен и разбран в борбата си.

Моделът на текста тръгва от изразената синовна обич. Това е прощаването в рамките на патриархалния модел. Тук няма героика, а само човешко страдание. Началото на творбата е повеля, свързана с майката, откроена в молитвения глагол: Не плачи. Реконструирайки смислите на поетическия текст във вербална измеримост, пред читателя се разкрива душевният конфликт на Ботевия лирически герой. Като нарушава патриархалните традиции, първородният син отрича всичко, което е било негов свят и обрича майката на страдание. Ситуацията е в контраст с новите повели, породени от времето. Болката от разплаканите майчини очи и неспазеният синовен дълг открояват прощаването като съдбоносен избор. В категорична форма лирическият герой повелява на майката да кълне и да плаче. Чрез опозицията кълне плаче авторът изгражда образа на майката в момента на прощаването. Съдбата и е да кълне и да плаче. Разделяйки се, първородният син завещава омразата. Клетвата се възприема като майчината форма на борба. Според етнокултурата на българите тя винаги застига и влияе съдбоносно. Повелята: Но кълни, майко, проклинай изгражда знаковостта на прощаването. Тя е посланието, последните думи на сина към майката. Прошката е откроена в желанието на първородното чеда да бъде разбрано от най-близкия си човек. За Ботевия лирически герой търсената прошка е израз на надеждата, че неговото верую ще бъде прието от майката. Ботев я нарича мале. Това обръщение е израз на безкрайната обич, която синът изпитва към майката. Тук се съдържа и неговото страдание. Но той е направил житейския си избор и това му дава сила да поеме пътя на борбата, защото получава прошката. Така става цялостен. Без прошката лирическият герой на може на поеме страшния, но славен път.

В хода на творбата майката приема архетипните смисли на майко юнашка. От разговорно интимното обръщение мале майката си трансформира в юначна. На семантично ниво майката се приема като силна. Контрапунктът майко юнашка черни черният откроява важността на родната майка за лирическия герой. Към нея има повели, а към братята няма. Прошката е израз на синовната молба на лирическия герой да бъде разбран в избора си. Преназоваването на майката като юначна конкретизира силата на прощаването не само като личностноинтимен акт, а като подкрепа и вяра. Чрез прошката лирическият герой търси майчината закрила. Той е направил своя избор за борбата. Чрез майчината прошка първородният син преодолява душевния си конфликт. Отношенията на самия автор с майка му, като към най-скъп човек, са отразени от Захари Стоянов в Христо Ботйов. Опит за биография (Бързам, дай да ти целуна ръка, прости ми като майка всички погрешки, които съм ти неволно сторил) На дълбинно ниво авторът влага в творбата си търсената прошка, която самият той не получава. Стихотворението е поетизация на осъзнатата необходимост на лирическия герой да се раздели с дома и да причини болка на майка си.

Чрез трансформирането на майчиния образ започва разказа за юнака. Първородният син се прощава с майката, приемайки борбата и самообричането като свой дълг: