ПРОШКА И ЗАВЕТ В "НА ПРОЩАВАНЕ В 1868 Г."

Мария Дъбравова

Ботевата творба На прощаване в 1868 г. е колкото типична възрожденска изповед на бунтовника, страдащ за бащино огнище и родна земя, сътворяващ призивното слово за съпротива и неподчинение, толкова и завещание, нетипично за епохата като дълбочина на идеите. Анализационното разграничаване между поетическия свят и житейски факт все пак свидетелства за близост, като се имат предвид биографичните данни за написване на творбата: Прости ме и веч прощавай! / Аз вече пушка нарамих Той си беше приготвил вече и дрехите, цървулите, един револвер и други още принадлежности. /З. Стоянов за Хр. Ботев/. В подобна огледалност попадат и годината на създаване на творбата и т.нар. подзаглавие, което носи пределна времева конкретизация. Поетическото времево уточняване е двойно фиксирано в заглавието не само от календарната дата, но и от употребеното отглаголно съществително име прощаване. Съчетани в подчинителна връзка с предлога на /със значение на времепроява на ставащото/ двете думи задават духовното време в творбата.

Негови най-активни компоненти са ПРОШКАТА и ЗАВЕТЪТ, които са преобразувани в действия, съграждащи смисъл, отправен към преодоляване на робското страдание.

Измолването и изискването на прошка са ритуални действия, които трябва по своеобразен начин да уравновесят отношенията в патриархалния космос. Прошката изравнява времевите /минали или бъдещи/ прояви на негативни /сторени или евентуални/ действия към положителния код на настоящето, когато трябва да се изрекат най-съкровените слова: Прости ме и веч прощавай! Подобна настоятелна молба, която носи нюансите на повелителност, обхваща целия спектър от комуникативни нагласи в този момент. Прошката изчиства отношенията, но и подготвя лирическия герой за неговия труден преход през света на робските сълзи и поруганата чест, за да приеме като еднакво възможни и завръщането, и смъртта.

Смислово прошката и прощаването се натоварват със значенията на извинение и на раздяла. Мотивът за раздялата е представен като универсално осъществен акт. Невъзможността да се охраняват домът, семейството, битът самоопределя лирическите герои като клети, т.е. нещастни, злочести. Робството е лишило и родно пространство, и тежка чужбина от усещането за реалност на живота. Картината на поругания дом сякаш идва от бездната на ада, използван е тавтологичен постоянен епитет черни чернеят, конструкция, позната от песенния фолклор. Интимно-родовите отношения са само една мнима реалност. И все пак е изградена метафора на продължаващия живот чрез шесткратните словесни мостове, отправени към либето в хода на лирическото време. Непълноценността на загърбената робска тегоба е реализирана с невероятен поетически усет точно при описването на либето:

там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше.

Липсва словото, липсва гласът, един забавен каданс в напрегнатата изповед, най-тихият момент в цялата творба. Впиването, изсмукването на жизнеността от тялото, неговото изсушаване и поругаване са метонимични разлагания на робския живот в Ботевото творчество.

Единственият положителен обрат в първата част на творбата е в контраста, идващ от тихата БЯЛА лента на Дунава, разполовяваща в текстовото поле безкрайната мъка, тъга, сълзи. Евентуалното бъдещо действие символичният жест на преминаване на Дунава / ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава/ - е с ключова идейна натовареност. Реката е митологичен и фолклорен знак за осъществяван преход, за извършвана промяна с героя. В текста тя е разделителна нишка между добро и зло, между страдание и героизъм, между немилия и недраг лирически герой и юнака, в който се легендаризира.