Проклятието на дълго скриваните тайни

Героят на Софокъл започва своя трагически път, воден от желанието да бъде полезен на общността, да уважи божията воля, да защити един морален принцип. Едип е овладян от невероятна амбиция и желание да прояви човешкото си благородство и чувството си за дълг пред държавата. Той е убеден, че ще се справи, вярва, че това е по силите му.

Пътят, който преодолява героят Едип, минава от незнание към съзнателните грешки и стига до заслуженото възмездие. Това, че Едип разгадава гатанката на Сфинкса и спасява града, не снема вината му за убийството на кръстопътя. Редно е да се види кое довежда Едип до нещастието. Според религиозния мироглед на древните гърци и според мита в основата на бедата стои предсказанието. Но в действителност нещастието се ражда и се подхранва от гибелния му гняв. При Едип гневът често се превръща в ръководен мотив за поведението му. А смъртните хора имат съвсем кратък земен път и гневът винаги има трагични последствия за тях. Затова от заключителните думи на Хора има какво да научат и съвременните зрители:

Затова, додето чакам сетния съдбовен ден

на човека, аз ще го нарека блажен, преди

да си иде от земята, без да е видял беда.

Никой не е склонен да говори пред него. Гадателят Тирезий, Овчарят, Йокоста го отбягват по някаква причина. Едип се ядосва и нагрубява Тирезий, държи се грубо с Овчаря, пренебрегва Йокоста. Заслепен от амбиция обаче, той сам ги води към разкрития. Интелектът също прави лоша шега на Едип. Той го тласка към прекалена горделивост, самоувереност и прибързаност в преценките. Той е категорично убеден в своята правота и не желае да слуша друго мнение. Накрая най-недопустимото е, че Едип проявява незачитане към боговете, като се усъмнява в техните предсказания което е и най-голямата му вина. Много важно е да се помисли и по въпроса дали Едип е пасивна жертва на обстоятелствата. Повече от очевидно е, че той им съдейства за да се сбъднат. Импулсивното му бягство, без да поговори с мнимите си родители, не е израз на особена мъдрост. Заблуден, той движи цялото действие в своя вреда, за да се сбъдне съдбовната божествена предопределеност:

престъпник съм, роден съм от престъпници!

О, кръстопът! Долино в мрак забулена!

Едип не може са промени съдбата си, приближавайки се към финала, Софокъл ни убеждава, че тази съдба е поне отчасти заслужена и най-положителният на пръв поглед герой не е лишен от вина за това, което го сполетява.

Като цяло героите на Софокъл достигат до катастрофалния финал заради енергичната си борба срещу съдбовната предопределеност. Отделните качества на характерите им също са решаващи. За Едип това са надменността, самоувереността, горделивостта, пренебрегването на нравствените закони. Затова внушението на творбата на Софокъл, е че проглеждането на героя всъщност настъпва след слепотата. Слепотата е зрение е налагащия се извод в творбата. В края на драмата отново е възстановен космическият ред пророчеството е изпълнено, злодеянието е възмездно.