Проблемът за разрушителното и съзидателното у човека

(ЛИС върху Дебеляновата Черна песен)

Димчо Дебелянов е името на една от най-значимите личности в българската поезия в началото на 20. век. Представител на школата на символизма, той създава лирика, изпълнена с блянове по невъзвратимото минало, болка от сблъсъка с реалността и съпровождащото ги елегично чувство на бедомност и безприютност.

Именно сблъсъкът между нежеланата сегашност и копнежа по светлото минало дава отражене в душевния мир на Дебеляновия лирически герой: личността е двигател и на разруха, и на съзидание. Това раздвоение между двата полюса на действеното личи ясно в ствихотворението Черна песен. Дисхармонията в света на лирическия герой, породена от противопоставянето на контекстовите антоними блян реалност, се проектира върху битийното светоусещане на Аза, превръщайки го в същество и на изграждането, и на разрушаването, което, от своя страна, води до прозрение за безсмисленото му съществуване живот неживян.

При прочита на Черна песен буди интерес още самото заглавие. Песента в митолочитен план представлява инструмент на ритуалното, докато метафоричният епитет черна се свързва с нощта, със скръбта, дори със самата смърт. В този смисъл Черна песен е алюзия за погребална песен, оплакване на безсмисленото съществуване. Прозрението, че животът на дебеляновия лирически Аз се заключва в оксиморонното живот неживян, е породено от дисхармонията в обкръжаващия свят. В настоящето Азът е фигура на самотата, защото е загубил семейството, любовта и другарите си:

... изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

(Сиротна песен)

Азът е фигура на бездомността това чувство е породено от скиталчеството в пустинята на града и арената на реалността:

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин...

(Спи градът)

Азът е фигура на бляна негово спасение е споменът за щастливото минало:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия двор с белоцветните вишни...

(Помниш ли, помниш ли...)

От тези характеристики на Дебеляновия Аз проистича заключението, че сблъсъкът на неговото минало с чуждата му, смазваща душевността му сегашност, провокира дисонансни настроения у него:

Аз умирам и светло се раждам

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Още в първия катрен на Черна песен се съдържа струпване на антагонистични понятия: ден нощ, смърт рождество, съзидание и разруха. Душата на Аза е