Проблемът за моралната слепота на съвременниците (Дядо Йоцо гледа)

Творчеството на Иван Вазов (1850 -1921) носи чертите на литературния живот от периода на 80-те години на XIX век. Следосвобожденската действителност е белязана от знака на разочарованието от меркантилността на нравите и новата бездуховна действителност, лишена от героични прояви. Основни линии на изображение в литературата стават героично-романтичната, обвързана с миналото, и критико-изобличителната, отправяща своя укор към духовната пустота на съвремието. Двете линии се преплитат най-ярко в творчеството на Иван Вазов.

Той заема средищно място в този период. През своя петдесетгодишен творчески път успява единствен да създаде литературен епос и мащабна картина на действителността. Неговото творчество интерпретира универсални ценности и проблеми, което го прави устойчиво на промените в литературната среда. Това му отрежда почитното звание от критиката класик на българската литература. Ценностното определение на нацията заради изключителните заслуги на личността е патриарх на българската литература, останало актуално и до днес. Вазов остава последният поет от Възраждането и първият професионален писател в българската литература. Поел функциите на духовен водач на своя народ, той посвещава творчеството си на съдбините на България.
Вазов поставя един въпрос, свързан със слепотата, която се превръща в морална категория. Съвременниците на дядо Йоцо са слепи, защото не са способни да виждат и преживяват високите ценности на националната общност.
Разказът е побликуван в сборника Видено и чуто през 1901г. Загалвието акцентира върху акта на гледането, в който е закодиран и конфликтът в произведението, основаващ се на различните гледни точки на героите.
В разказа се преплитат две тематични линий критическа и патриотична. Критическата е представена чрез разочарнованието на