ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЛЮБОВТА В ПОЕЗИЯТА НА ПЕЙО ЯВОРОВ

Пейо Яворов създава дълбока драматична поезия, която разкрива трагичния сблъсък на един устремен към хармония и спокойствие дух и невъзможността неговият порив да се случи в подвластния на битийното свят. Оттласнал се от патриархалната обвързаност, живеещ в епоха на динамично променящи се нравствено- етични системи, лирическият герой на Яворовата пое-зия се люшка между самотата и отчуждението, болезненият повик за любов и чистота и неисто-вия копнеж по смъртта, като единствено разрешение на екзистенциалнит е проблеми. В този свят на полюсни изживявания и драматична раздвоеност, любовта също е обречена на сложни, мъчителни метаморфози. Нееднозначна и многопластова, както всички емоционални преживя-вания на неговия лирически герой, тя се превръща в знак за усложненото светоусещане и изос-трена сетивност на модерния човек. Яворовите любовни стихотворения съдържат първите шедьоври на българската любов-на лирика, разкриващи най-неуловимите трепети на душата на чудака, на двата трагично- красиви романа на живота му нежната обич и копнежите към Мина и изпепеляващата любов-страст към Лора. За първи път в българската поезия той определя мястото на любовното чув-ство в човешкия живот. Любовта се превръща в символ на мечтаната красота и сбъднатите блянове, в тихо съзерцание на душите, в копнение, в молитва. Тя е опит за надмогване на би-тийното, но и източник на мъчителни съмнения, породени от срещата на бляна с реалността, от невъзможността да бъде опазена мечтата. Лиричните образи, деформирани от разкъсващата ду-шата самота, отстъпват място на прохладния лъх, светлина, лъчи, цветя. Сред тях се откроя-ват два централни образа душа и очи, но не на кои да е очи, а очите на любимата очите, които като път към душата, към нейната музика и лъчи. Нежна, ефирна, ангелски- невинна вълшебница в бяло, с вейка от маслина, Яворовата любима е символ, носител на загубе-ната красота и хармония. Тази жена дете и ангел няма физическа определеност. Дори мал-кото щрихи, с които Яворов рисува портрета й, по-скоро открояват нейната душевност и нрав-ствена чистота. Сън сбъднат в съня, тя разсейва надвисналите облаци от Нощ и открива ясни звездни небеса. Светът на любимата е приказно чист и безкрайно различен от грубия, реален свят. Намерил опора в любовта. чудакът Яворов се отдалечава от задушаващите го действителност и битие, и потъва в този болезнено необходим нов, свят за двама. В него той търси успокоение, опитва се да избяга от драматизма на вътрешното изгаряне. Ранните стихотворения на Яворов Калиопа, Луди-млади, Павлета делия и Пав-летица млада, изградени върху стилизирането на фолклорните мотиви, пресъздават любовно-то чувство като игра, защото то все още не е познало съмненията на обременената от страсти и неволи личност. Те разкриват жизнерадостната , естествена и някак по-първична любов, ли-шена от болезнеността на изжияването на характерна за по-късните творби на поета. В тези за-качливо- оптимистични произведения е загатнат, като тревожно предчувствие, мотивът за не-постижимата, дори в любовното сливане хармония. В стихотворението Сенки мотивът за невъзможната хармония се трансформира в мо-тив за отчуждението на личността, в абсолютизиране на самотата и страданието на несподеле-ната любов: ...те няма да се чуят, ние ще се досегнат, сами една за друга в жажда и примама, те сянка на мъж и сянка на жена Отчуждението превръща духа в тъмна сянка, в неузнаваемостза Аза. Той не може да прескочи бариерата между себе си и любимата, не може да възстанови първичната цялост на същността си. Засилващото се екзистенциално напражение от мъчителния копнеж по сливане-то, дава основата на градацията в началото на строфата: Те шепнат може би, но може би и викат, но може би крещат; те няма да се чуят, две сенки на нощта, през толкоз светлина... Светлината е противопоставен а на нощта времето, в което човек остава насаме със се-бе си, когато обективната реалност губи