ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЛИЧНАТА СВОБОДА В ПОЕЗИЯТА НА БОТЕВ

Свикнали сме да акцентираме върху колективното съзнание на българското патриархално общество. В творчеството на Ботев обикновено търсим лирическия герой, определил, в духа на цялото ни Възраждане, за жизнен приоритет народа, свободата на народа: ... на глас тичам народен (На прощаване), ...в отзив на плач на народа (Към брата си), там, където Сочи народа... (Борба); наградата е - ... да каже нявга народа (На прощаване). Националната свобода е идеалът, под който разцъфтява националното ни Възраждане.

В една от статиите си във вестник Знаме Ботев отбелязва, че ...както за всяка една личност отделно, така и за цял народ въобще, преди всичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода... Разбира се, геният е знаел, че свободата на народа започва със свободата на Аз-а, със свободата в съзнанието на всеки един българин. Трябва всеки ден по капка да изстискваш от себе си роба - този нравствен завет на Чехов с особена сила и сложност важи за поробения човек, затова предизвиква интерес проблемът за индивидуалната свобода в творчеството на Христо Ботев. Разглеждайки го, наново се убеждаваме в гениалността на този толкова рано загинал наш поет: творчеството му е мост, свързващ Българското национално възраждане с достиженията на Западноевропейския ренесанс - вглеждане в ЧОВЕКА, в ЛИЧНОСТТА, в АЗ-а.

Нека да се вгледаме в Аз-а, в първата съкровена изповед на лирическия герой - стихотворението Майце си (Гайда, 1867 г.). Още самото заглавие ни насочва към дълбоко личното преживяване на лирическия герой, саморазкриването на Аз-а пред най-близкото същество - майката.

Много е писано в литературната ни критика за майката като приоритет в националната ни литература. Едно интересно докосване на възрожденската ни култура до западната митологема. Търсейки образа на майката в западната култура, литературната ни критика обикновено се насочва и отблъсква от Едиповия комплекс. В националната ни литературна традиция се утвърждава образът на майката-Родина, на майката-изповедница. Можем да я открием в кроткия лик на Богородица с младенеца. Майката със сина в скута. Майката, пред която човек се прекланя в най-трагичните, най-критичните и безизходни мигове на живота си, за да изплаче душата си, да потърси покой, разбиране и надежда.

Разбира се, майката в българското творчество не е икона. Да се вслушаме в обръщението на Ботевия лирически герой: мале - тихо, гальовно, фолклорно. И все пак в образа й има нещо сакрално: Ти си за мен любов и вяра. Да си спомним, че в На прощаване тя стои на пътя, по който лирическият герой се готви да тръгне, а това е път от там до там (от ... там, дето аз съм пораснал, и първо мляко засукал..., от ... там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше..., от ...там, дето баща и братя черни чернеят за мене... до ... там, където, ..аз за мило, за драго, за теб, за баща, за братя, за него ще се заловя... (На прощаване), път от робството до свободата, път от живота до смъртта:

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах - що не желаях?

За какво толкова много (не случайно се е наложило двойното повторение на това наречие) е мечтаел и какво е желаел лирическият герой в първото Ботево