Проблемът за историческата памет в Епопея на забравените

Епопея на забравените е написана в свободна България. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската епоха. Кумирите на близкото минало са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Забравени са понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва. Прах покрива имената на героите, дори живота си за свободата. Загрижен за своите съвременници, той възкресява образите на героите. Заема се да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. В заглавието думата забравени е израз на протеста му срещу изневярата към духа на героите, тя е израз на болката му от невъзпятия им подвиг.

В дванадесетте пламенни оди той излива своя възторг пред героите, отразява една цяла епоха с нейния бурен устрем. Епопея на забравените е една на народния патриотичен подвиг. Вазов обезсмъртява героизма на народа в стремежа му към свобода. Авторът рисува внушителни, силни образи в които въплъщава националния дух, превръща ги в символ на непокорна България. Всеки герой заема достойно място в историята ни. Безсмъртния им пример на родолюбие и всеотдайност оставят остават възвеличени завинаги от силата на един голям поетичен талант. Поетът благоговее пред Левски-Апостола на българската свобода. За народа Левски е една легенда, недостижим връх. В лирическия увод на одата Левски Вазов поставя на преден план въпроса за нравствения дълг наличността, за смисъла на човешкия живот. Сам в мрачната килия Апостолът разбира, че така не може и не трябва да се живее, че е престъпление човек да пилее силите си, когато човечеството има нужда от него Рече и излезе с тези думи поетът сякаш слага край на един етап от живота на героя си, показва твърдостта на решението му. Започва разказът за делата на Левски. Той става символът на непокорния вечно търсещ дух. Със забележително умение поетът разкрива неговото велико дело. Възрастта му се мери с възрастта на епохата, неговото единствено битие е историята. Девет години той скита се бездомен, без сън, без покой твърди Вазов. Ловък, дързък и безстрашен, спокоен и светъл Левски внася бодрост в народния свят. С възторг са описани невероятните превъплъщения на героя. Гордо и тържествено звучат думите на Апостола:

Щастлив е ония който

вдигне пръв народно знаме

и пролее кръв.

Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. Твърдото държание пред съда на тази душа яка е съвсем естествено. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Левски в световната история и го намира. Изпълнен с патриотична гордост, той поставя Апостола редом със световните борци за свобода и правда. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки в безсилието символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събрал в себе си героизма на величието на една епоха.