ПРОБЛЕМАТИЧНОТО ОТЕЧЕСТВО В ПОЕМАТА СЕПТЕМВРИ НА ГЕО МИЛЕВ

Поемата Септември е едно от забележителните и стойностни произведения в българската литература, създадени между двете световни войни. От публикуването и до наши дни отношението и оценката на литературната критика за нея са твърде противоречиви и крайни. В повечето случаи те се основават на идеологически предразсъдъци и догми, които пренебрегват художествения подход и естетическите критерии.

В поетиката на Септември се преплитат и обединяват реалност и въображение, документална достоверност и визионерски размах, фактографска предметност и живописна метафоричност, разточителност на описанията и лаконизъм на внезапното художествено обобщение.

Художествения свят на поемата Септември е изграден, както е общоизвестно, върху конкретно историческа основа и визира в себе си кървавите събития от септември 1923 година. Историческото събитие само като повод за написване на творбата и насочва размислите ни към другите, не по-малко съществени предпоставки и мотиви, които са движели автора в творческия процес. Гео Милев поглежда на кървавото и братоубийствено стълкновение като на нещо грандиозно и величаво, като на една от поредните изяви на криза в бурно променящия се и обновяващ се свят.

Творческата задача на Гео Милев е не да изобрази въстанието в епичната му широта, а да предаде експресивно вътрешния му смисъл, да изрази породените от него субективни eмоционални преживявания, той заменя сюжета с група фрагменти, създаващи изразилни и вълнуващи представи за събитието, обединени от идейно-емоционалната и психическата нагласа на поета. Така се ражда свободната фрагментарна композиция.

Първите шест глави са великолепен пример за смелото изживяване към експресионистичния тип художествено мислене при изразяване на едно дълбоко демократично и прогресивно виждане за размаха на въстанието и за величавия революционен щурма на масите, който превръщат роба в народ. Преповдигнатото тържествено начало играе роля на лирикофилософски увод, въвеждащ не само в атмосферата на нещо изключително, а преди всичко в идейността и проблематиката на проблема.

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба

на своя пурпурен гняв

величав.

Парадоксалнолто съчетание на нощта с глагола ражда внушава мисълта, че унижението и страданието събуждат гняв,а от там, че бунтът на робите е закономерно явление, тяхното ноотменно право.

Образът на народа получава нов вътрешен смисъл, изразен чрез градираните определителни степени:

неудържими

Страховити

Велики:

Народ!

Типично експресионистичен е този образ на народа, той е грутеско изразен, свързан е с природното, първичното, инстинктивното. Полемиката е започнала още със