Христо Ботев

Пристанала

Кавал свири на поляна,

на поляна, край горица;

млада, хубава Стояна

търчи с менци за водица.

Из градина крещи, вика

омразната нейна стрика:

"Полудя ли, мар Стояно,

та отиваш толкоз рано?

Стой, почакай д`идем двама!"

Па се спусна к`нейна мама

да ковлади тя Стояна,

че отива на поляна.

Ей изкочи стара майка

на висок и хубав чардак:

ахна, търти се, заплака,

като видя кървав байряк,

че се байряк там ветрее

сред юнаци, сред дружина

и Стоянка се белее

в прегръдките у Дойчина.

Като зърна той, че иде

неговото мило либе,

из юнаци той изскочи

и към нея с пръст посочи:

"Ей, дружина, хай станете!

Ей я иде - погледнете:

туй е мойта горска птица,

туй е мойта годеница!"

Па си весел, засмян тръгна

да посрещне той Стояна;

наближи я - с пушка гръмна,

като видя, че й засмяна.

И дружина загърмяха

на засевки, та запяха;

а тя ръце си разгърна,

та Дойчин я млад прегърна.

А нейната клета мама,

като гледа таз измама,

сълзи лее и проклина

ту щерка си, ту Дойчина.

"Да не цъфнеш, да не пекнеш,

дъще клета, със Дойчина,

да окапеш, дето седнеш -

да не станеш по година!