Начало на реферати

Природна география на България (пищови)


6. Почви. Същност и значение на почвите като природен ресурс. Фактори за образуването на почвите. Основни почвени типове и подтипове. Почвено-географски области

1. Същност и значение на почвите като природен компонент и ресурс

Почвите представляват сложни природни тела изграждащи повърхностния слой на литосферата. В него се развива кореновата система на растенията, намират обитания по-голямата част от животинския свят и не на последно място се осъществява стопанската дейност на човека.

Почвите са един от основните компоненти на природната среда. Те са своеобразен интегрален резултат и в същото време най-ярката илюстрация на връзките и взаимодействията с останалите компоненти в процеса на продължителната палеогеографска еволюция на даден природно-географски район. Ето защо по своя състав, строеж и генезис почвата следва да се разглежда като сложна природна система, в която участват минерални частици, различни видове органични вещества и газове, вода, макро- и микроорганизми. Основната маса на почвата е изградена от различни по състав минерални частици. Съдържанието на органични вещества е около 15 - 20 %. Те са резултат главно от жизнената дейност на растенията и животните. Около 90 % от веществата с органичен произход са представени под формата на хумус. Освен хуминови и флувиокиселини в хумуса се съдържат основните основните химични елементи и съединения необходими за развитието на растенията. Хумусът заедно с останалите компоненти на почвата определя плодородието на почвата.

По структура, механичен състав, съдържание на хумус, цвят, влажност и дълбочина на профила почвите се поделят на типове, а те от своя страна на подтипове. Съвкупността от всички почвени типове представлява почвената покривка на дадена по-малка или по-голяма територия.

От практическа гледна точка почвите представляват много важен природен ресурс. Те са главно средство и незаменим предмет на труда в земеделието. Чрез тяхното основно качество - плодородието те оказват пряко или косвено влияние върху количеството и качеството на земеделската продукция на даден регион и не на последно място - на неговата специализация в произвоството на едни или други култури. Плодородието на дадена почва може да се увеличава в заисимост от степента на човешката намеса и най-вече от избора на оптимална агро- и биотехнология за конкретния почвен тип. Мерките, дейностите и подходите, които водят до подобряване на почвеното плодородие като цяло са: правилна обработка, подходящ сеитбооборот, подобряване кръговрата на веществата, противоерозионна и противодефлационна защита, напояване или отводняване и др. Разбира се почвеното плодородие може да бъде намалено в случаите, когато характера на антропогенната намеса не е съобразена със специфичните особености на един или друг почвен тип.

Прието е да се различават три вида плодородие - естествено, потенциално и икономическо. Естестеното плодородие се определя от съдържанието на хумус и други хранителни вещества образувани в резултат на продължителната еволюция на почвообразувателния процес.

2. Фактори за образуването на почвите

Факторите, които обуславят протичането и характера на почвообразувателния процес, типовете почви, тяхното състояние и териториално разпространение се поделят на две големи групи: абиотични и биотични.

Абиотични фактори. Това са скалната основа, релефа, климата, водите. От своя страна те се поделят на зонални (климат и води) и азонални (скална основа и релеф).

Биотични фактори. Към тях се отнася растителността и животинските организми. Те формират органичната съставка на почвата - хумуса, който определя нейното плодородие. Растителността е основен източник на органична материя в почвата. Като цяло растителността определя водния и топлинен режим на почвата и е най-ажния природен противоерозионен фактор. Установена е пряка зависимост между типовете почви и характера на растителността. Така например черноземните почви са образувани в условията на степна (тревиста) растителност, а сивите (лесивирани) и канелените горски почви в условията на горска растителност.

3. Основни почвени типове и подтипове

В резултат от сложното взаимодействие и пространствено съчетание на твърде разнообразните почвообразуващи фактори върху територията на България са формирани 17 генетични почвени типа, в които се отделят 42 подтипа. Те се поделят на две основни групи: зонални и азонални в зависимост от характера и географската специфика на природните компоненти.

Зоналните почвени типове се формират и развиват под влияние на хоризонталната и вертикалната зоналност, на които се подчиняват основните почвообразуващи фактори. Обратно, азоналните почви се формират и развиват под въздействието на различни локални литоложки, хидроклиматични, флористични и др. фактори.

Към Зоналните почви спадат:


Черноземни почви – те са калциево-хумусни почви и са най-плодородните на Земята; Файоземи -тези почви се определят като тъмни черноземновидни;Смолници – те а глинести почви с над 55 - 60 % глина, тъмнооцветени до черни. Характерна особеност за тях е, че във влажно състояние са силно лепкави като смола, откъдето идва наименованието им; Лесивирани почви - имат илувиален глинест хоризонт, който се образува вследствие на акумулацията на глина или механично изнесени от повърхностния хоризонт; Канелени почви - са известни като почви на сухите гори храсти, разпространени предимно в Южна България върху карбонатни скали. Поделят се на два подтипа: типични и карбонатни; Планосоли - Към този почвен тип се отнасят старите псевдоподзолисти светлосиви горски почви; оподзолени канелени горски; канелено-псевдоподзолисти почви. Името им произлиза от лат. дума planus - равен, хоризонтален; Жълтоземи - представляват охристожълти и сивожълти кисели почви с високо съдържание на обменен алуминий, откъдето идва и международното им име алисоли. Те са уникални за Европа и България.; Червеноземи – към тях се отнасят досегашните Тера роса, Уникални са не само за България, но и за Балканския полуостров и цяла Европа с многобройни реликтни и южноевксински флористични видове както и със специфичното си изветряне и развитие на елементарни вътрепочвени процеси - алитизация, феритизация и рубефикация.; Кафяви планинско-горски почви – те са главния тип почви разпространени в планинските райони на България в хипсометричния интервал от 600 - 700 до 1700 - 1800 m.; Тъмноцветни планинско-горски почви - Различават се от тъмните кафяви планинско-горски почви по твърде дебелия и богат на органично вещество хумусен хоризонт и по-дълбокия си профил. Характеризират се с дебел хумусен хоризонт; Планинско-ливадни почви - отличават се с тъмния си цвят, силната зачименост, рохкавост и високо съдържание на хумус - 10 - 30 %.;

Азонални почви – биват:

Солени почви - Образуването на солени почви се дължи главно на покачване нивото на минерализираните грунтови води, предизвикано най-често от потъване на земната повърхност. Този вид почви са представени от два типа: солончаци - с акумулация на водоразтворими соли и солонци - с високо съдържание на обменен натрий.; Блатни почви - непрекъснато са под влияние на излишък от вода. Те са постоянно под вода или нивото на подпочвените води е високо и периодично достига повърхността. Срещат се на места, където има условия за заблатяване; Торфени почви - За торфени почви се считат тези, които имат дебелина на торфения пласт по-малка от 50 cm. Най-важната им характеристика е ниската обемна плътност, която е под 0,1 g/cm3. На територията на страната са установени два подтипа торфени почви - торфено-блатни и торфенисто-блатни; Наносни почви (алувиални, алувиално-ливадни) - Наносните почви са образувани върху холоценски и съвременни алувиални наслаги на заливните тераси на по-големите реки. Обрасли са повече или по-малко с растителност и се обогатяват периодично с глинест алувий при разливите на реките. В България са установени следните подтипове наносни почви - бедни (алувиални), богати (алувиално-ливадни), тъмни (тъмни алувиално-ливадни), карбонатни (карбонатни алувиално-ливадни), засолени и заблатени.; Делувиални (пролувиални) почви - Тези почви се формират върху делувиално-пролувиални наслаги отложени в подножията на планинските склонове.; Плитки почви - Те са широко разпространени в нашата страна. Обединяват почви с много слабо развитие, имат само един хоризонт, който лежи непосредствено върху твърда скална основа. У нас плитките почви са представени от три подтипа: литосоли - плитки почви на твърди скали, ранкери - слаборазвити хумусно-силикатни почви и рендзини - на карбонатни скали.; Регосоли - Това са примитивни почви, на които липсва в достатъчна степен почвено развитие. Образувани са от меки почвообразуващи материали - най-често глинести пясъци или среднопесъчливи плиоценски седименти. Регосолите у нас се поделят на три подтипа по FAO: наситени, ненаситени и карбонатни; Андосоли - те са развити върху вулкански туфи, съдържащи вулканско стъкло, вулканска пепел, пирокластити и други вулкански материали с андезитов, риолитов или диабазен състав.; Пясъчни почви - Имат ограничено разпространение в България, най-вече край р. Дунав. Те са слабо развити почви с пясъчен състав, който предопределя качествата и свойствата им.; Антропогенни почви - те са образувани под влиянието на производствената дейност на човека, независимо дали измененията са положителни или отрицателни. Антропогенните почви в България най-общо се поделят на четири подтипа в зависимост от естеството на човешката дейност и различията в състава, строежа и техните свойства - агрогенни, урбаногенни, древнополивни и рекултивирани.;







7. Растителност. Основни етапи във формирането на флората и растителната покривка. Х-ка на съвре-менната растителност. Фитогеографски райони. Растителни ресурси

1. Основни етапи във формирането растителната покривка в България

Непосредствената близост на нашата територия до Мала Азия играе ролята на своеобразен мост за миграционния преход на флората в буферната зона на огромния Евроазиатски континентален блок. Именно тук се осъществява постепенния качествен преход на природно-географските компоненти и литолого-структурния субстрат между Средна и Източна Европа от една страна и земите на Източното средиземноморие и Западна Азия - от друга. В частност орографските връзки на планинските вериги и масиви от двете страни на тази буферна зона са играли ролята на фитоклиматични мостове за проникването и постепенното разширяване на ареала на по-студенолюбиви горски и тревни растителни видове и формации. Сравнително голямата отвореност на територията ни на североизток обусловена от преобладаващия равнинно-хълмист релеф тук е благоприятствала за миграция и адаптация в нашите земи на горско-степни и степни растителни видове от Източноевропейската равнина. На свой ред от юг и югозапад в българските земи и съседните на тях са прониквали сравнително по-топлолюбиви видове от Средиземноморието.

С термина “флора” се означава съвкупност от растителни видове, свойствени за дадена територия или за определен отрязък от времето.

С термина “растителност” се означава съвкупността от растителни съобщества на дадена територия. Той е синоним на термина “растителна покривка”.

Развитието на флората и растителността върху територията на страната преминава през три главни палеогеографски етапа - палеозойски, мезозойски и неозойски. Те се различават както по продължителността на природните процеси съпътствали това развитие така и от тяхното специфично съчетание.

2. Х-ка на съвременната растителност

Върху сравнително малката територия на България е формиран един богат флористичен състав и разнообразна растителност. За сега у нас са установени около 12 500 растителни вида, като по групи се разпределят така: водорасли - около 4000, семенни растения - 3 550, гъби - 3 500, мъхове - около 670, лишеи - над 640.

Съвременната растителна покривка върху българската територия представлява съвкупност от дървесни, храстови, полухрастови и тревисти съобщества. Те се отнасят за над 1 250 асоциации и съответно за над 700 формации. Широко разпространените от тях естествено определят основната растителна покривка у нас, а съобществата с ограничено разпространение очертават нейната специфика.

Най-широко разпространение и с най- голямо значение са дървесните съобщества, които съставляват горите. По заемана площ след горите са тревистите съобщества представени основно от пасищата и ливадите.

За значителното богатство на българската флора свидетелства факта, че в нейния състав участват над 4 200 висши растения. С най-голям брой видове са представени следните семейства: сложноцветни, житни и бобови. Оригинални черти на растителността придават видове, които са разпространени само на територията на България - българските ендимити.

3. Растителни зони и пояси

Разнообразният релеф на България и не по-малко разнообразните почвено климатичните условия са обусловили пространственото разпространение на растителността. То се изразява в обособяването на хоризонтални зони проследяващи се от север на юг и на височинни пояси. Всяка зона и пояс се характеризира със специфичен флористичен състав, различна екологична природа, биоморфна структура и биологичен потенциал.

На територията на страната са диференцирани три растителни зони:

●зона с преобладаване на широколистни летезелени дървесни съобщества от средноевропейски тип;

●зона с господство на коренни или близки степни съобщества;

●зона с участие на средиземноморски и близки съобщества;

За разлика от хоризонталните зони, границите между височинните пояси са по-ясно очертани, но и между тях има преходни обусловени от изменнията в скалния субстрат, експозицията на склоновете, а също така и от антропогенния фактор.

Пояс на средиземноморската растителност. Най-добре е представен по оградните планини на долините на р. Струма р. Места, Източните Родопи до 300 - 500 m н.в. Характерни видове тук са пърнара, дървовидната хвойна, червената хвойна, грипата и др.

Пояс на ксеротермните дъбови гори. Развит е във всички планини до 600 - 700 m н.в. Най-широко са представени съобществата на цера, благуна, косматия дъб, източния габър, които са разпространени и в равнинно-хълмистите области на страната.

Пояс на габърово горуновите гори. Проследява се между 600 - 700 и 900 - 1 000 m н.в. Главна роля в състава на растителността му играят съобществата на обикновения габър и горун. Подчинено място и значение в този пояс имат съобществата на черния бор, източния горун, източния бук, обикновения кестен черния габър

Пояс на горите от обикновен бук. Развит е от 900 - 1000 до 1300 - 1500 m н.в. във всички планини с изключение на Странджа и Източна Стара планина. Растителността му се характеризира с пълно доминиране на големи площи на съобществата на обикновения бук. В долната част на пояса освен букови съобщества са разпространени черен бор, обикновен кестен и черен габър, а в горната - ела, смърч и бял бор.

Пояс на иглолистните гори. Най-добре този пояс е развит в Родопите, Рила, Пирин и Славянка между 1300 - 1500 и 2000 - 2100 m н.в. Фрагментарно е представен в Стара планина, Осоговска и Влахина планина. Доминиращи тук са съобществата на белия бор, следвани от тези на смърча. Разпространени са също съобществата на обикновената ела, бялата мура и черния бор. Широко застъпено е участието на редица производни съобщества - на сибирската хвойна, черната боровинка, чернеещата власатка, мощната власатка и др.

Пояс на субалпийското редколесие, клековите и хвойновите храсталаци. Разпространен е между 2000 - 2100 и 2500 m н.в., като най-добре е развит в Рила, Пирин, следван от Стара планина, Витоша, Беласица и Осоговска планина. Характерни за него са съобществата на клека, сибирската хвойна, черната боровинка. По-редки са лапландската върба, мощната власатка, мощната власатка и др.

4. Фитогеографски райони

Известният български геоботаник Н. Стоянов отделя осем фитогеографски района на територията на България а именно: Добруджански, Крайдунавски, Севернобългарски, Западнопланински, Горнотракийски, Черноморски, Странджански и Пирински.

Добруджанският район включва Южна Добруджа, която всъщност е част от степната флористична област. Активната намеса на антропогенния фактор изразена в разширяване на обработваемите земи е довело до силно редуциране на някогашната естествена степна и лесостепна растителност.

Крайдунавският фитогеографски район обхваща Дунавската равнина между р. Тимок и Лудогорието покрита от льос и льосовидни наслаги. Преобладаващата в миналото лесостепна растителност представена главно от дъбови и брястови гори и степни и тревисти съобщества, понастоящем е запазена по десните долинни склонове на реките.

Севернобългарският фитогеографски район обхваща Плевенската платовидна част, Лудогорието, Предбалкана и Стара планина. По тези места преобладава широколистната растителност от дъб, бук и габър. Над горната граница на бука на места са запазени иглолистни гори и хвойнови храсти, а билните части на Стара планина са заети от алпийска тревна растителност.

Задбалканският фитогеографски район обхваща Витоша, Люлин, Плана, Ихтиманска Средна гора, планините на Краището, Осогово, Рила, Западните Родопи както и котловините между тях. В ниския пояс на района фрагментарно е развита средноевропейската широколистна растителност представена от дъбови и брястови гори. Във високата част на района над буковите гори широко разпространение имат иглолистните гори с боровинков подлес. Горнотракийски фитогеографски район. Към него се отнася Горнотракийската низина, Средното Тунджанско поречие, Източните Родопи и ниските Задбалкански котловини. Характерно за този район е, че в посока запад-югоизток количеството на преходно-средиземноморските растителни видове бързо нараства като се установява наличието на вечнозелени склерофитни храсти. Между сравнително големия брой реликтни видове в района типичен е силиврякът.

Черноморският фитогеографски район обхваща сравнително тясна ивица от крайбрежната суша. Най-характерни за него са лонгозните гори и понтийската реликтна растителност по странджанското черноморско крайбрежие.

Пиринският фитогеографски район включва средните части от долините на реките Струма и Места заедно с планините Огражден, Беласица, Славянка и Пирин. Растителността в границите на долините е представена от вечно зелени склерофитни храсти. Сред тях участват зелениката, дървовидната хвойна и вечнозеления дъб . Склоновете на Пирин и Славянка са заети от черна мура, която си е реликтин вид. По северното подножие на Беласица е разпространена кестенова гора, която има преходно средиземноморски характер.

5. Растителни ресурси

Горският фонд в България възлиза на около 38 млн. дка, което съставлява близо 35% от нейната територия. От всички видове гори най-голям е делът на широколистните - 63% следвани от иглолистните - 37%. Горите играят голяма роля за формиране на климата, хидроложкия режим на реките и не на последно място като противоерозионен фактор. Голямо е тяхното значение и за целите на отдиха и туризма.

Естествените пасища и ливади играят важна роля във фуражния баланс на страната.

Естественета растителност в България е богата на плодни, декоративни и медоносни растения. Счита се, че над 1000 вида растения у нас имат декоративни качества, а над 580 вида са медоносни.

8. Животински свят. Главни етапи във формирането на съвременната фауна. Сухоземни фаунистични комплкси. Зоогеографски райони

1. Обща характеристика

Фауната на територията на България все още не е изцяло изследвана. До средата на 90-те години на миналия век у нас са установени 23 000 вида животни от предполаганите около 56 000 вида. С най-голямо видово богатство се отличават групата на членестоногите - около 23 200 вида т.е. 81 % от българската фауна, следвани от едноклетъчните - към 1800 вида и нематодите - 1030 вида. Средно видово богатство имат 9 групи, от които най-многообразни са ракообразните. Останалите таксони имат ниско видово богатство.

Общият брой на установените гръбначни животни у нас е около 750 вида или 2,5 % от българската фауна. По таксони те се разпределят така: птици - около 400, риби - 202, бозайници - 90, влечуги и земноводни - 52 вида.

Най-добре проучените групи от българската фауна в сравнение със средноевропейската показват по-голямо видово разнообразие. От друга страна фауната по нашите земи се отличава с нисък ендемизъм1 - само 1200 вида (4,2 %). Българските ендемични видове са около 790 включващи локални, обитаващи малки или по-големи райони и регионални - обитаващи по-голямата част от територията на страната. Освен тях са установени и 410 балкански ендемита - разпространени на територията на повече от една балканска страна.

Ендемитите са много разнообразни по произход и представляват разнородни групи. Най-голям брой ендемични видове се отличават бръмбарите - 396 т.е. 32,7 % от всички ендемити

Географското разпространение на ендемитите върху територията на страната е крайно неравномерно. Най-голям е техният брой в Пирин (220) и Рила (212), следвани от Западна Стара планина (184), Централна Стара планина (181), Черноморското крайбрежие (17), Витоша (138) и Санданско-Петричката котловина с Кресненския пролом (137).

Сравнително малък е броят на реликтните2 видове у нас - само 180, но той трябва да се приеме условно, тъй като много ендемити са също и реликти. По произход реликтите са терциерни, доледникови, ледникови и междуледникови. С най-голям брой са терциерните реликтни видове при сухоземните охлюви - 22, а от глациалните (ледниковите) - дървеници (59), бръмбари (24) и пеперуди (37). Подобно на ендемитите и реликтните таксони се срещат главно във високите български планини - Рила (96), Витоша (85), Пирин (71), Западни Родопи (45) и Централна Стара планина (34).

Богатият състав на фауната в България се определя от географското положение на територията й в общата схема на европейските зоогеографски области, природно-географските условия на страната и палеогеографското развитие на българските земи. В зоогеографско отношение България се намира в пределите на Палеарктичната област, като през нейната територия преминава границата между Европейската и Средиземноморската зоогеографска подобласт. На българска територия редица видове от различен зоогеографски произход имат своите крайни точки на разпространение. Някои от тях тук имат най-южно, а други достигат най-северно находище в Европа.

Природно-географските условия на страната имат най-голямо значение за съвременното състояние на нейната фауна. Налице са подчертани различия между планинските и равнинни райони. Така например за повечето от планините са характерни централноевропейски, евросибирски и бореални видове животни, а за Мизийската (Дунавската) равнина - някои степни видове. На юг от Стара планина преобладават средиземноморските видове. Тази особеност в географското разпространение на различните животински видове е в основата на зоогеографското райониране на страната.

2. Главни етапи във формирането на съвременната фауна

Съвременната фауна на България е резултат от продължителните палеогеографски респ. палеоекологични изменения в течение на един сравнително дълъг отрязък от време, началото на който се бележи с палеоценската епоха и продължава през плейстоцена и холоцена. Отделните етапи от този продължителен процес, както и различните екологични групи животни са установени по намерените фосили.

Палеоцен-еоценски палеогеографски етап. ;Олигоценски палеогеографски етап; Миоценски палеогеографски етап; Плиоценски палеогеографски етап; Плейстоценски палеогеографски етап; Холоценски етап.

3. Сухоземни фаунистични комплекси

Географското разпространение на животинския свят в България наред с другите фактори е силно повлияно от голямото морфографското разнообразие на нейния релеф и най-вече от наличието на средно високи и високи планини - около 29 % от територията. Те от своя страна обуславят развитието на различни растителни пояси обитавани от представители на различни фаунистични комплекси. С увеличаване на надморската височина и преминаването на един растителен пояс в друг се променя преди всичко видовото разнообразие на животните. Най-богат и разнообразен е животинският свят в пояса на буковите гори и иглолистните гори, както и в субалпийския и алпийски пояс родовото разнообразие силно намалява. С промяната на надморската височина се изменя и зоогеографската характеристика на фауната. Така например в пояса на ксеротермните дъбови гори относителното участие на средиземноморските видове е най-голямо и рязко намалява над този пояс. Някои видове са разпространени в повече от един пояс или във всички растителни пояси, а други се срещат само или предимно един точно определен пояс.

Фаунистичните комплекси в една или друга степен са засегнати от влиянието на човека, но най-силно в пояса на дъба. С въвеждането на монокултури на големи площи се създават пък условия за масово развитие на определен неголям брой видове, които са трофично свързани с тези култури. Много от тях са вредители или потенциални вредители.

Фауна в пояса на ксеротермните дъбови гори. Горската растителност и най-вече добре развития подасе в този пояс създава богата и разнообразна хранителна база за животните. Освен това за тях тук съществуват удобни укрития.

Поясът на дъбовите гори се отличава с богата и разнообразна орнитофауна. Най-характерни видове са: жалобен синигер, градински присмехулник, планински певец, кос, горския бекас и др.

Фауна в пояса на буковите гори. Този пояс се характеризира със значително по-бедна фауна, отколкото пояса на дъба. Поради сравнително по-хладния климат и повишената влажност евросибирските елементи преобладават над средиземноморските, които се срещат само в откритите места, незаети от гори или в окрайнините на гората.

В пояса на бука орнитофауната е сравнително богата. Тук са установени над 60 вида птици, макар че те не се ограничават само в пределите на буковите гори.

Фауна в пояса на иглолистните гори. Този пояс се характеризира със силното преобладаване на евросибирски видове животни. В сравнение с фауната в иглолистнитната зона на европейската и сибирска тайга фауната у нас е значително по-бедна. Незначително е участието на средиземноморски видове в нея.

В монотипните иглолистни формации на Пирин, Стара планина и Витоша разположени между 1200 и 2500 m н. в. през гнездовия период са установени 17 доминантни видове птици. Тъй като иглолистните гори са бедни на подлес едрите бозайници не намират в него достатъчно храна, но в замяна на това тук те намират по-голямо спокойствие и сигурност. От тях най- чист обитател на тези места е мечката. Дребните бозайници са представени от кафявата горска полевка, подземната полевка и др.

Фауна в субалпийския и алпийски пояс. В този пояс фауната се характеризира също с преобладаването на евросибирски видове. Тя е много бедна поради отсъствието на видовете, свързани с дървесната растителност. Тук обитават предимно глациални реликти, както и неголям брой планинско-средиземноморски видове, някои от които са реликтни от терциерната планинска фауна. Друга част от животните в този пояс са неоендемити т. е. видове и подвидове възникнали в резултат на географската изолация на местните високопланински фауни в следледниково време. Повечето от животинските видове са студенолюбиви породи в суровите климатични условия.

Видовият състав на бозайниците в този пояс е твърде беден поради ограничените възможности за намиране на укрития. Характерен вид е подземната полевка, а от влечугите тук се среща усойницата.

8.4. Зоогеографски райони

На територията се разграничават 6 зоогеографски района: Дунавски, Старопланински, Рило-Родопски, Струмско-Местенски, Тракийски, Черноморски и Странджански (фиг. 8.1). Животинският свят всеки един от тях има характерни особености, които отразяват преходното положение на България между Евросибирската и Средиземноморската зоогеографски подобласти, разнообразния релеф, климат и растителност.


9. Защитени територии

Със създаването на Йелоустонският национален парк през 1872 г. в Скалистите планини (САЩ) се поставя началото на защитата на определени територии в света. Постепенно идеята за създаване на национални паркове (НП) се възприема и от други страни.

С течение на годините са правени многобройни сериозни опити за международно сътрудничество в тази област и за дефиниране на понятието национален парк. Едва със създаване на Международния съюз за опазване на природата и природните ресурси (IUCN) през 1994 г. е разработена и приета една обща класификация на защитените територии. Тя дава възможност страните, които управляват защитените територии отнесни към определена категория, да обменят опит и да координират своите действия. Целта на управление е изведена като основен критерий за принадлежността на защитената територия към една или друга категория. Системата от категории на защитените категории на ICUN улеснява разработването на националните законодателства на отделните страни, за създаване на собствени системи от защитени територии, както и на основните параметри за тяхното управление.

Важен, изходен момент при дефинирането на категориите защитени територии, според ICUN следва да бъде съдържанието на самото понятие "защитена територия". Съгласно резолюцията на ІV световен конгрес на националните паркове и защитените територии неговата дефиниция е "Територия от сушата или акваторията, предназначена специално за защита и запазване на биологичното разнообразие, а също и на природните и свързаните с тях културни ценности, която се подържа чрез законови или други ефективни средства". Тази дефиниция обхваща съвкупността от защитени територии и всички категории трябва да бъдат съгласувани с нея.

Съгласно изискванията на ICUN произтичат следните разнообразни форми на защита.

●Строг режим на защита – природен резерват на територии със запазено първично състояние на природната среда.

●Запазване на екосистемите и организиране на отдиха – национални паркове

●Запазване на природните забележителности – природни паметници.

●Запазване с прилагане на грижи – защитено местообитание.

●Трайно използване на естествените екосистеми – защитена територия за използване на ресурсите1.

Националните паркове (НП) съгласно определението на ICUN са територии, които се подържат предимно за защита на екосистемите и за отдих на населението. В него се подчертава още, че това е естествена територия или акватория, в която се съблюдават следните изисквания:

●изключва се използването или експлоатацията на природните ресурси чрез дейности, несъвместими с целите и предназначението на защитената територия;

●създава се база за духовни, научноизследователски и образователни цели, както и отдих на посетителите, които не бива да увреждат природната среда и културните ценности.

С годините мрежата от национални паркове, природни паркове, поддържани резервати и защитени местности непрекъснато се разширяват.

Понастоящем природозащитната дейност е регламентирана в два закона: Закон за защитените територии и Закон за биологичното разнообразие.

Съгласно тези закони основните категории на защитените територии са: национални паркове, природни паркове, резервати, буферни зони, поддържани резервати, защитени местности, природни забележителности.

Национални паркове са териториите, в чиито граници не попадат населени места и селищни образувания, и които включват естествени екосистеми с голямо разнообразие на растителни и животински видове и местообитания, с характерни и забележителни ландшафти и обекти на неживата природа. Националните паркове се създават и управляват с цел:

●поддържане разнообразието на екосистемите и защита на дивата природа;

●опазване и поддържане на биологичното разнообразие на екосистемите;

●предоставяне на възможности за развитие на научни, образователни и рекреационни дейности;

●създаване на предпоставки за развитието на туризъм, екологосъобразен поминък на населението и други дейности;

До приемането на новото природозащитно законодателства у нас е имало около 13 народни парка с обща площ над 350 хил. hа. Понастоящем са обявени три национални парка с площ 193 047,9 hа, включително 42 269,5 hа резерватни територии.

Природни паркове. Според Закона това са територии, включващи разнообразни екосистеми и със забележителни ландшафти и обекти на неживата природа, многообразие на растителни и животински видове и на техните местообитания, с характерни природа. В границите на природните паркове не попадат населени места и селищни образувания. Природните паркове се създават и управляват с цел:

●поддържане разнообразието на екосистемите и опазване на биологичното разнообразие в тях;

●предоставяне на възможности за развитието на научни, образователни и рекреационни дейности;

●устойчиво ползване на възобновими природни ресурси при запазване на традиционните форми на поминък, както и осигуряване на условия за развитието на туризма.

Тези територии се отличават от националните паркове по това, че в тях може да има населени места, селищни образувания и курорти, както и да се осъществяват производствени дейности, които не замърсяват околната среда.

Понастоящем в нашата страна има 10 природни парка с обща площ 236 392,5 hа, включително 13 112,9 hа резерватни територии и един поддържан резерват с площ 385,2 hа

За резервати се обявяват територии с образци от естествени екосистеми, включващи характерни или забележителни диви растителни и животински видове и местообитанията им. Тези територии се създават и управляват с цел:

●запазване на естествения им характер;

●научна и образователна дейност или екологичен мониторинг;

●опазване на генетичните ресурси;

●запазване на естествените местообитания и популации на защитени редки, ендемични и реликтни видове;

●развитие на мрежи от представителни за България и Европа екосистеми и защитени местообитания;

В резерватите се забраняват всякакви дейности, с изключение на тяхната охрана, посещения с научна цел, а също събиране на семенен материал, диви растителни и животински видове с научна цел или възстановяването им на други места в количества, начини на време, изключващи нарушения в екосистемите.

Сега в България са обявени 55 резервата с обща площ 76 978,3 hа. Най-големи са "Централният Рилски резерват" в Рила и "Джендема" в Централна Стара планина.

Буферните зони са територии около резерватите, поддържаните резервати и влажните зони, които са защитени територии обявени по реда на Закона за защитените територии и непопадащи в националните паркове. Буферните зони са предназначени да ограничат вредните въздействия върху защитените територии.

Подържаните резервати са защитени територии, чиито екосистеми включват редки или застрашени диви растения и животински видове и местообитанията им. Те се създават и управляват с цел:

●поддържането на природния им характер;

●научни и образователни цели или екологичен мониторинг;

●възстановяване на популацията на растителни и животински видове и опазване на генетичните ресурси.

Защитените местности (ЗМ) са друга категория защитени територии у нас. Това са територии със забележителни ландшафти, включително и тези, които са резултат от хармонично съжителство между човека и природата, а също така местообитанията на застрашени, редки или уязвими растителни и животински видове и съобщества. Те се създават и управляват с цел:

●запазване компонентите на ландшафта;

●опазване, поддържане или възстановяване на условията в местообитанията отговарящи на екологичните изисквания на видовете и съобществата област на защита;

●предоставяне на възможности за научни изследвания, образователна дейност и екологичен мониторинг;

●за туризъм и за духовно обогатяване.

Към 2003 г. в България са обявени 363 защитени местности с обща площ 49 372,35 hа.

Към природните забележителности се отнасят характерни или забележителни обекти на неживата природа, като скални форми, разкрития на скали с научна стойност, земни пирамиди, пещери, понори, водопади, находища на вкаменелости и минерали, пясъчни дюни и други, които са с изключителна стойност, поради присъщата им рядкост, представителност, естетичност или които имат значение за науката и културата.

Природните забележителности се обявяват и управляват цел да бъдат запазени техните естествени особености и се обявяват с прилежаща територия необходима за опазването им. В тях се забраняват дейности, които могат да нарушат тяхното естествено състояние или да намалят естетическата им стойност.

 


10. Опасни природни процеси и явления

Природно-географските условия на България предполагат сравнително честа проява на опасни процеси и явления в някои от основните геосфери - литосферата, атмосферата, хидросферата в различни райони на страната. Освен това геотектонската позиция е в централната част на Балканския полуостров, като територията ú попада в границите на мобилната Алпо-Хималайска орогенна зона, което предопределя проявата на почти всички неблагоприятни и опасни явления и процеси с ендогенен и екзогенен характер.

Към групата на най-опасните процеси и явления с ендогенен характер се отнасят внезапните тектонски движения с рисков характер - земетресенията. За България от първостепенна важност са катастрофалните земетресения.

Като правило силните и катастрофалните земетресения имат разрушителен характер, унищожават цели населени места, пътна и друга инфраструктура, вземат хиляди човешки жертви. Няма друго природно бедствие, както едно силно земетресение, което да придизвиква такъв страх, ужас и чувство за безпомощност у хората и за дълго да травмира тяхната психика.

Пълни с драматизъм са описанията на свидетелите преживели кошмара на силно земетресение.

В сеизмично отношение България е част от Егейската сеизмична зона на Средиземноморския земетръсен пояс. На територията на страната са познати над 250 земетръсни огнища, повечето от които са локализирани в Южна България. Върху сеизмичността на страната оказват влияние и земетръсни огнища в Румъния, Северна Гърция и Северозападна Турция.

Земетресенията са с тектонски генезис и основната част от тях у нас са плиткофокусни (корови), което силно увеличава ефекта от въздействието им върху земната повърхност. Съществуват и по-дълбокофокусни земетресения (от междинен тип) с дълбочина на хипоцентъра 80 - 120 km, в района на Хеленидната дъга в Егейско море (Адриатическо-Хеленидната дъга) и планинския дял Вранча в Карпатите в Румъния, които също имат значение за нашата страната, тъй като силните земетресения в тези огнища оказват влияние на големи разстояния. Територията на Северна България се намира под прякото влияние на земересенията в Карпатската сеизмична зона -планинския дял Вранча в Румъния. Например земетресението във Вранча от 4 март 1977 г. е с магнитуда 7,2.

На територията на страната се очертават осем зони с висока сеизмичност - Калиакренско-Шабленска, Горнотракийска, Тунджанска, Родопска, Струмска, Местенска, Горнооряховска и Софийска. Две зони са нискоактивни - Бургаска и Видинска. Зоните се обединяват в три сеизмични района: Рило-Родопски (Струмска и Родопска), Средногорски (Софийска, Маришка и Бургаска) и Североизточен (Калиакренско-Шабленска и Горнооряховска) (фиг. 10.1).

Ендо-екзогенни процеси. Това са процеси, които могат да доведат до внезапни промени в релефа и геоложката структура на склоновете, трансформирайки се в свлачища, срутища, и гравитационни нарушения от блоков тип, пропадъчни процеси и др. Те имат неблагоприятно и отрицателно въдействие върху обществото, човека и неговата дейност. Тяхната проява е предопределена от геоложки, геоморфоложки, хидроклиматични, антропогенни и други фактори.

Свлачищата са едни от опасните геодинамични процеси и явления. Те са широко разпространени и имат силно разрушителен характер.

При свлачищния процес се извършва движение (преместване) на монолитна скална маса. В сравнение със срутищата, където внезапно откъснатия блок бързо се придвижва към основата на склона, понякога разпадайки се на отделни късове, при свлачищата движението на земната маса се извършва много по-бано, като в една или друга степен се запазва нейната цялост.

Причините за възникване на свлачищата могат да се обединят в две основни групи - природни и антропогенни (техногенни). Към природните фактори спадат геоложкия строеж, сеизмичната активност, морфологията на склоновете, инженерно-геоложките, хидрогеоложките и хидроложките условия, литоложкото разнообразие, хидрографската мрежа, абразионните и ерозионни процеси на даден район и др.

Срутищата са друг тип опасно природно явление, което е свързано с внезапно откъсване и срутване на големи скални блокове. Те се проявяват по стръмните или отвесни склонове в планинските, хълмистите и платовидни райони. Обикновено крупните срутищни маси се разпадат на многобройни скални късове, които се придвижват по склона под влияние на силата на тежеста и се отлагат в неговата основа. По силата на инерцията отделни блокове могат да продължат движението си до долинното дъно. Големината на откъснатите скални блокове зависи от напукаността, степента на изветряне и тектонската обработка на скалите, като загубата на устойчивост може да се дължи на ускорена ерозия, абразия, проливни дъждове, земетресение и др. Понякога срутищата могат да имат разрушителен ефект. Срутванията на неголеми по обем скални блокове с обем до 1 m3 се наричат каменопади.

Неблагоприятни и опасни екзогенни процеси. Главни фактори за тяхното проявление са климатичните елементи вятър и валежи, които чрез често повтарящите се екстремални стойности имат пряко и косвено въздействие върху околната среда. Към косвените въздействия се отнасят лавинообразуването, наводненията, абразията и др. При проявата на екзогенните процеси релефът като фактор има пасивна роля.

Лавините са опасно явление с локален характер и се проявава често само във високите части на планините. Представлява откъсване на огромни маси от сняг, които се движат надолу по склона със скорост понякога достигаща до 500 km/h, увличайки и помитайки всичко със себе си.

Лавинообразуването, като опасен екзогенен процес, се проявява в границите на стръмните склонове на високите ни планини под формата на снежни свлачища, улейни и скачащи лавини. Възникването на лавините се определя от наклона на склона, характера на скалната основа, степента на залесеност, дебелината на снежната покривка респ. нейната тежест, земетресенията и мн. др. Около 70 % от лавините възникват в склонови откоси с наклон над 22º, който е критична граница установена чрез многобройни стационарни изследвания в различни региони.

От хидрометеорологичните явления твърде опасни за околната среда са морските бури т.нар. щормове по Черноморското ни крайбрежие. Щормът е много силен, бурен вятър със скорост над 20 m/s, предизвикващ високи морски вълни. За нашето географско пространство щормовете възникват най-често, когато през зимата над

Абразията като неблагоприятен и опасен процес по българския черноморски бряг. На интензивна абразия е подложен около 58 % от общата дължина на брега. В таблица 10.5. са представени данни за някои силно застрашени от абразията участъци.

Абразията много често се придружава със свличане на земни маси от бреговия склон, като повечето абразионни участъци са потенциално застрашени от поява на срутища и свлачища след образуване на вълноприбойни ниши в основата на бреговите клифове.

От гледна точка на активизиране на абразията важно значение имат вертикалните движения на земната кора.

След земетресенията наводненията са сред най-големите и често проявяващи се природни стихии. В България наводненията най-често са от речен тип и са свързани с циклонални вихри (урагани) и проливни дъждове. По-рядко се причиняват от бързо снеготопене, с разрушаване на защитни съоръжения (язовирни стени, бентове и др.). Екстремалните валежи (случаи на интензивни и обложни валежи, значително по-високи от средномесечните) и свързаната с тях кинетична енергия на речния отток, особено през зимата, водят до рязко увеличаване на скоростта на ерозионни процеси, които придобиват рисков характер. Водната стихия причинява рязко увеличаване на дълбочинната и латералната ерозия, което води до разрушения по протежение на речните корита и заливните тераси, до унищожаване на обработваемите земи, разрушения на сгради и съоръжения, микроязовири, диги и др.

Материалните щети от наводненията през цялата 2005 г. се оценяват на няколко десетки милиона лева.

Наводненията не могат да се предотвратят. Значетелно намаляване на щетите и избягването на жертвите може са се постигне с подходящи хидротехнически и хидромелиоративни съоръжения във водосборните области (залесявания, изграждане на преградни стени, защитни диги, почистване и коригиране коритата на реките) и изграждане на система за ранно предупреждение, както и мерки за спасителни операции.




Природна география на България (пищови) facebook image
Публикувано от: Цветин

Раднево 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.