Природата в поезията на Вазов

Една от големите заслуги на Вазов към българската поезия е,че той открива за нея природата като извор на поетическо вдъхновение и като самостоятелен обект на поетическа възхвала .Той показва с творчеството си колко неправилно мислят тези , които смятат , че не е поезия да се възхищаваш от природата и да зяпаш мъртви канари. Поетът с жар и с искрена убеденост възкликва: Не , има , брате мили , поезия висока и в чудната природа :да,тя е там навред !

Мотивът за природата във Вазовата поезия не е нито случаен , нито временен. От първите си стъпки на поет(Борът) до последната си стихосбирка (люляка ми замириса) , той възпява нейната красота и своето преклонение.Вазов отраства в един от най- прелестните кътове на родината.Детските и юношеските впечатления са основа на силно и непосредно чувство за природата ,което по-късно укрепва ,добива дълбочина и се нюансира под влияние на цялостното творчество и идейно израстване на поета.За това съдим и от думите му пред проф. Шишманов , когато разказва за учението си в Калофер:Природата още не ме интересуваше .Мара Гидик не говореше на въображението ми.Не е случайно също,че изображението на природата се налага особено подчертано в поезията на Иван Вазов през 90-те години в стихосбирките Поля и гори , Звукове , и Италия .Обществената действителност отблъсква поета със своите егоистични и прозрачни интереси ,с дребнавостта и нищожеството на чувствата и го кара да търси душевна бодрост,вяра и успокоение в красотата на планините , на вековните гори и на ширните поля.

Основното чувство ,което изразява Вазовата пейзажна лирика , е възторг от величието и девствената красота на природата .поетът е опиянен от нейните прелести ,обхваща я в нейната безкрайност и вечност.Романтичното чувство за възвишеното и грандиозното в природата прави естествен патетичния тон в тези стихотворения.Полетът на поетическото вдъхновение при