Приятелството до гроб или просто познанство?

Казват, че човек се ражда сам и умира сам. Казват, че човек може да се довери само на себе си. Едни говорят, че приятелството е вечно, други че е моментно. Казват, че колкото и добри приятели да имаш, все някога ще те предадат. Говори се, че е по-хубаво да имаш един или двама верни приятели. А как е всъщност?

Нека разтълкуваме по-горните редове вярно е, че човек се ражда сам и умира сам. Вярно е, че човек може да вярва само на себе си, но има моменти, в които изпадаме в безизходица. И не можем да решим какво да правим. И тогава ни трябва онзи човек, наречен приятел, който да ни помогне и упъти. Но би трябвало и ние да отвръщаме със същото. И когато това не ни е възможно, приятелството се оказва просто един момент от живота с даден човек, който е просто познат. Вярно е, че повечето хора започват да гледат първо своя интерес, след това този на своите близки. Също така е правилно да имаш един или двама приятели до себе си, но да знаеш, че можеш да им се довериш.

Може ли човек да живее сам? Сам самичък със себе си, със проблемите си, с радостта си? Може ли човек да се забавлява сам? Може ли винаги сам да решава проблемите си? Не. Човек не може да живее сам, защото никога животът няма да го допусне. Винаги ще се намери някой да разнообрази скучното ежедневие. Трябва да има някой, който да ти показва грешките, които правиш, да ти прощава, когато сбъркаш, да променя лошото в тебе. Човек не може да се забавлява сам, трябва му някой, с който да излее веселото в себе си. Купон с един човек не става трябват повече. А и да са двама или трима, пак става весело. Трябва да има някой, който да те разбира, когато ти е криво, да те успокои колкото може. Защото безмълвната стена, която ни гледа всеки ден - или с усмивка на устата или със сълзите в очите - не може да даде съвет.

Можем ли да се доверяваме на други хора с проблемите, мислите си, ежедневието си? Да, от личен опит знам, че може. Макар и да са малко хората в живота, които можем да наречем свои истински приятели има ги.