Прикованият Прометей

Тези, които твърдят, че знаят какво е съдържанието на Есхиловия театрален опус върху мита за Прометей, са големи смелчаги. Защото до нас е достигнал изцяло само текстът на Прикованият Прометей, а пък е имало и още две части - Прометей Огненосец и Освободеният Прометей. Освен това Прикованият Прометей е втората по ред трагедия. Имаме нещо без начало и край. Все едно хващаме по телевизията само втората серия от трисериен филм. Затова и когато мислим върху това дали трагедията на Есхил има или няма завръзка, кулминация и развръзка и по-скоро не ги откриваме, поне не в очаквания от нас вид, причината за това се крие главно в този факт. Прикованият Прометей много прилича на онези мраморни гръцки скулптури от класическата епоха, които са с отчупени крака или ръце, с отронени носове или откраднати глави. Без да се има предвид тази изгубена днес цялост, изобщо няма да може да се реконструира задоволителна картина на Есхиловия труд.

Неуместно е да се твърди, че Есхил не е познавал този банално ефектен начин за въздействие на зрителя - тритактовостта на завръзката (която въвлича в действието и те прави съпричастен на един интересен и вълнуващ сюжет), кулминацията (която трябва да те преобърне и трансформира, да те зашемети, точката на най-силния натиск на творбата върху теб) и развръзка (която да те освободи от напрупаното напрежение и окончателно да те промени). Не че тези елементи липсват в Прикованият Прометей. Обратно, Есхил подобно на Омир е автор, при когото едно парче от пъзела е организирано като целия пъзел. Завръзка, кулминация и развръзка има както отделната трагедия, така и трилогията като цяло - за това знаем от единствената напълно запазена трилогия на Есхил, Орестия.

Симетрията е една от отличителните черти както на Илиада, така и на Есхиловите произведения. Есхил е майстор на широките платна, на мащабните творби, за чийто епически произход историците са единодушни. Но и от много характеристики на трагедията се вижда, че тя си носи епическия ген.

Работата е там, че Есхил е сред онези автори, които са страхотно ценени от съвременниците, но които след това се превръщат в класици, които никой не разбира и не чете (като казвам чете, имам предвид по-модерните времена, когато текстовете за театър могат да се ползват и като книги). През 5 век пр. Хр. Есхил е авторитет, защото, първо, в неговите трагедии се дискутират най-високите идеи на времето. Второ, защото са били смятани за високохудожествени.

За разлика от произведенията на малко по-късните Софокъл и Еврипид в Есхиловите трагедии не могат да се срещнат истински характери. По-скоро става дума за герои-идеи. Това съвсем не означава, че не са художествени или увлекателни. Та дори и в литературата на XX век съществува така нареченият роман на идеите, в който положението е горе-долу подобно. Значи, ценели са Есхил по причини, заради които в друго време друга публика би го освиркала като безинтересен. Но това в никакъв случай не означава, че веднъж завинаги той е безнадеждно остарял.

Трагедиите му са били считани за 24-каратова поезия. Това е втората причина да бъде тачен. Той се е придържал към Омир, но е употребявал и нови художествени средства. Сам обичал да казва, че се храни с трохите от богатата трапеза на Омир. Наистина ползвал