Преодоляване на непреодолимото препятствие в

4-та част на разказа Една българка

В разказа Една българка патриархът на българската литература Иван Вазов разкрива дълбоко родолюбивата идея, че дори и под чужд гнет нацията ни е жизнеспособна, самоутвърждаваща се по пътя на доброто, съхранила и проявила на дело християнските чувства и добродетели. Мотото на разказа Аферим, бабо, машаллах!, което е взето от народна песен, емоционално изразява възхищението от величието на образа на българката. Изправена пред нови и нови предизвикателства, сякаш изоставена от съдбата, Илийца успява с цената на свръхчовешките усилия да надвие препятствията и да изпълни обещанието си. Несломимият й дух в 4-та част на разказа й влива сили да преодолее непреодолимото препятствие.

Баба Илийца е свръхсмела жена. Тъмната нощ и неизвестността не са пречка пред нея. Макар че е психически и физически уморена, упоритата селянка не позволява на страха да надвие волята й да помогне на бунтовника. В манастира баба Илийца не намира спокойствие и подкрепа. Болката и тъгата в душата й стават непреодолимо тежки. Замлъкналата в очаквана клисура й прилича на пустиня. Преодоляването на чувството за самота изисква големи душевни сили от възрастната жена, но за щастие тя ги притежава.

Щом стига брега на Искъра баба Илийца вярва, че мъките й донякъде свършват. Тогава авторът поставя героинята пред ново, неочаквано препятствие: ладията не е завързана, а заключена за кола. Възрастната жена е решена на всяка цена да премине още през нощта на отсрещния бряг. Опитва се да стори невъзможното: да скъса веригата или да счупи катанеца. С опитите на баба Илийца да отвърже ладията Вазов показва и признаците на разсъмване петлите вече пропяват над Лютиброд, изгряването на слънцето. Това са неща, които биха попречили на осъществяването на нейното патриотично и благородно дело.

Вазов майсторски засилва създаденото още в началото на разказа напрежение чрез описанието на картината на зловещата нощ в планинската пустош, на мрачната развълнувана река, която баба Илийца трябва да премине сама. За известно време тя забравя всичко лично - че е възрастна жена, че е сама в пълната с потери нощ, забравя дори и болното си внуче. Душевната и физическата мощ на героинята се разгръщат в най-високата степен, защото е готова на всичко, за да спаси бунтовника, дори и да скъса синджира на кола с голи ръце. Така авторът окончателно внушава безкористното и моралното величие на една българка и нейната безрезервна готовност да бъде полезна на ближния.

Епилогът на 4-та част, който показва неимоверните усилия на смелата и непоколебима възрастна жена да изтръгне дълбоко забития в земята кол е кулминационен момент в разказа Една българка. Авторът го изобразява чрез употребата на епитети: Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха .... кокалите й изпращяха от напрягане.... За издръжливостта на баба Илийца помага не само физическата, но и душевната и сила. Благородната селянка знае, че смелият момък е тръгнал за християнска вяра курбан да става, че заслужава нейната помощ и всичките й усилия. Героинята не обръща внимание на умората, а нейната ярост към кола мобилизира силите й. Вазов допринася за по-ясната представа на емоциите, които преживява баба Илийца, чрез употребата на епитети: Старешките й гърди дишаха гръмовно, краката й се забавиха до прасците в пясъка. Селянката изживява изтръгването на кола като истинска победа - тя изпъшка този път победоносно.