Прекрасно, но що е отечество

Обичам родината, мразя държавата

съвременна българска поговорка

Удобно понятие е отечество и поради тази характерност е пълнено с всевъзможна краткодневна историческа семантика и затова и отговорът какво е отечеството търпи динамиката на широки и тесни, общностни и лични граници. Процесът явно е непрекъснат и без граници и точно затуй е нужно сепването над въпроса Какво е отечество? Отговорът не ни помага да живеем по-добре, но пък има важен ценностен смисъл; той не е прагматичен, но ни ориентира, когато подреждаме своя собствен свят, за да живеем чрез него, а и за да оценим предходността, спрямо нас, разбира се.

А сега назад В поемата Септември (1925) е напрегнато до експлозия братоубийственото българско пространство общността е вражески поделена на две и стихийният бунт на сляпата ненавист изригва срещу безумното братоубийство на своите. Тази разкъсана тъкан свои българи да убиват свои заради невъзможността да поделят и подредят своето пространство и общност е по-малката трагедия! Зад нея има и по-голяма трагедия терорът, кръвопускането, гнетът, тиранията да се оправдават с целесъобразни лозунги и да се крият зад пропагандни слова и манипулации. Целта да оправдава грозотата на средствата!? Неостаряващ макиавелизъм! Да строиш хармония с кръв, ненавист и разделение, да браниш отечеството от своите???

Затова стихът провокация и днес е интересен въпрос за нашия пълнеж на понятието отечество и неговите днешни употреби

В българската поетическа памет преди Гео-Миливата реплика за отечеството е неизтриваем Вазовият поетически образ за отечеството знак на преклонение пред красотата на роднатта земя, на силна привързаност и обич към родното, най-сетне на неподражаем емоционален опит да се възвиси и съгради общобългарското Отечество любезно, как хубаво си ти! Същевременно върви и критичният поетов отглас за недооцененеността на българското, за слепотата и незрелостта на съвременниците да се отъждествят с българското и родното.

Дотук интерпретацията е поетичен конструкт от епохата (1882г) на изграждащите се български цялости държава, литература, колективна памет; времето е романтично освободителните войни са зад гърба ни, младото ни общество е пълно с енергия и ентусиазъм, робството в неговия цялостен въздържащ аспект вече е минало и като че ли нищо не може да препятства светлите дни пред младото българско отечество.

Разбира се, приключената национална борба лишава обществото и творчеството от една тема и един сюжет националната свобода- и от романтична цел се превръща в обикновена среда за живот. Отпаднала е една голяма зависимост робията, изгубила се е причината за всички национални беди и най на края свободата е докарала тежката отговорност сами да решаваме своите дела. Така