Прекрасно, но що е отечество

Още от ранна детска възраст всеки българин знае наизуст стихотворението на Иван Вазов Аз съм българче. Ние сме закърмени с него. И още незнаещи що е гордост и радост повтаряме: Българин да се наричам - първа радост е за мен. След време се питаме дали си струва да си патриот, дали си струва да защитаваш народа и отечеството си така, както са го защитавали предците ни. Да, струва си!

Но това ли е нашето отечество? То си е все същото, както е било преди стотици години. Все същите пухкави облачета покриват синия небосклон; все същите красиви цветя блестят, поръсени от сутрешната роса; все същите горди планини се извисяват и почти докосват небето; все същото море разбива своите вълни в брега и навява лека тъга. Но ние не сме същите. Не сме онези, които бяхме; онези, които заслужават да се нарекат българи.

Повечето млади хора бягат от страна си, мислейки че на запад е истинският живот. Може би са прави. Аз също мислех така преди година. Но се промених. Осъзнах, че ще изгубя много повече, отколкото ще спечеля. Осъзнах, че не съм готова да се лиша от българска реч, от приятелска прегръдка и рамо, на което да поплача. Вярно, има приятели по цял свят, но именно тук са онези, от които се нуждая. Осъзнах, че не съм готова да се изправя пред хора,смятащи ме за второ качество човек и питащи ме дали България не се намира в Африка. Осъзнах, че няма да мога да слушам химна на чужда страна и да ставам на крака, въпреки че в главата ми ще отеква: Мила родино, ти си земен рай.... Осъзнах, че Отечеството ми има нужда от мен, винаги е имало нужда и винаги ще има и аз определено няма да бъда от онези, които ще го предадат.

Вярно е, че в България много неща не са както трябва. Циганите се чувстват по-българи от нас; певци стават политици; кучетата се разхождат така, сякаш са господари на улицата; боклуците се търкалят по земята и дори вече образуват шарено килимче; корупцията и престъпността са навсякъде около нас и това вече не ни прави впечатление; магазините втора употреба са ни станали втори дом, а местната кръчма е станала единствения ни спасителен пояс и светлинка в края на тъмния и мрачен тунел.

Българският народ все повече се превръща в една сбирщина от комплексари, мечтатели и песимисти, които казват: Те политиците са виновни. Но ние сме си такива. Свикнали сме друг да ни е виновен. Обикновено това е държавата или политиците. Какво общо има Отечеството с цялата тази история? Нима то иска да вижда народа си гладен? Нима то се радва, когато децата му нямат пари за учебници? Нима то прави така, че всичко наоколо да е сиво и грозно, минувачите да те гледат на кръв, все едно ти си този, който им е отнел щастието. Истината, драги сънародници, е че ние сме си виновни. И да искаме и да не искаме, това е реалността и Отечеството няма абсолютно нищо общо.