СИМЕОН СУЛТАНОВ

През есента на 1927 година Йордан Йовков се завърна в отечеството като голям писател и неуспял дипломат. Отдавна беше преминала пролетта на неговия живот, а сега си отиваше мълчаливо и лятото. Започваше последното десетилетие, изпълнено с непосилен творчески труд. И ето един ден, това беше през неговата четиридесет И осма година, той откъсна от градината си голям, зрял плод. Поднесе ни незабравимите Вечери в хана на Сарандовица. Един сладък плод на горчивия опит, една книга на мъдростта, която ни кара да се връщаме отново и отново към нея, за да я откриваме с радост по няколко пъти.

Започната през 1922 година в Румъния, тя беше завършена през 1928 година в България. Само за няколко месеца, с една заслужаваща уважение творческа продуктивност, Йордан Йовков написа десет разказа, между които и няколко великолепни миниатюри. Но ако мога така да се изразя: това бързо раждане се е предхождало от дълга бременност. Няколко години преди това писателят е носил в душата си произведенията и ги е отглеждал като живи същества бавно, мъчително. Плодът отдавна е бил узрял и сега е трябвало да бъде само откъснат. И през пролетта на същата година на витрината на книжарница Хемус се появява заедно с портрета на писателя неговата последна, шеста поред, книга: Вечери в Антимовския хан.

Винаги, когато мисля за духовната атмосфера, която е родила тази книга, аз се връщам към биографията на автора или поточно разтварям една определена страница от нея: годините на големите жизнени преоценки. Вярвам, ще се съгласите, че такава дълбока книга (най-мъдрата творба на автора) може да напише само един необикновен художник, който в живота си не е мъждукал като въглен, а е горял като пламък, който познава неволята и нищетата, страданието и злочестината. И още тази книга може да напише само един голям човек, който въпреки горчилката на живота не е загубил вярата си в доброто и надеждата. Защото: според един афоризъм на Бернар Шоу човек може би е умен, ако е песимист на тридесет години, но той е два пъти по-умен, ако е оптимист на петдесет години. Страданията раждат песимизъм, но те раждат и оптимизъм. У малките хора неволите убиват човещината. У истинските хора страданията дават мащабност на човеколюбието. Един безнадеждно влюбен в красотата човек като Йордан Йовков не можеше да не обобщи своя жизнен път и да не напише една тъжна и в същото време светла книга като Вечери в Антимовския хан, която ни навежда към размисли за вечното и преходното в живота. Своите размишления за това, което отминава, и онова, което остава, Йовков вгради в сюжетната тъкан на книгата и по този начин й придаде характер на една своеобразна философска оценка. Вечери в