Представителства на държави при международни организации

1. Същност. Сравнително нов постоянен задграничен орган за външни отношения. Държавите - членки на международни организации имат право да учредят свои постоянни представителства в седалището на организацията или на нейни отделения, когато уставът й или решение на нейния ръководен орган предвижда това. Такива има при ООН, при някои нейни специализирани организации и при МАГАТЕ. Броят на тези представители постоянно нараства. Представителите се назначават за поддържане на постоянен контакт с международната организация. Те могат да представляват своята държава в нейните главни и спомагателни органи.

Република България е учредила и поддържа свои постоянни представителства в Ню Йорк, който е седалище на ООН, и в Женева и във Виена, където са разположени европейските й отделения.

Правното положение на представителствата на държавите при международни организации е подобно на правното положение на дипломатическите представителства и на дипломатическите агенти. Освен в акт на международната организация, то се урежда и в неин договор с държавата, на чиято територия е разположено седалището й.

Ръководителят на постоянното представителство се упълномощава от правителството на своята държава. Той се снабдява с пълномощно, което представя на Генералния секретар на организацията. Последният проверява, дали то отговаря на изискванията на устава и на правилниците отделните органи, и съобщава на всички други представителства, че пълномощното е признато за правилно.

Според споразумение между ООН и САЩ за седалището на централните учреждения и за уважаване на привилегиите и имунитетите всяко лице, назначено от държава - членка на ООН за неин постоянен представител при организацията с ранг на посланик или на пълномощен министър, както и някои от служителите в постоянното представителство с ранг до легационен секретар имат същите привилегии и имунитети, каквито и дипломатическите представители. Аташетата не се ползват с привилегии и имунитети. Подобно споразумение, само че временно, има и между Ген.секретар на ООН и Швейцарския федерален съвет.

Проблемът, който съществуваше да 1975г.беше че международно правното положение, на представителите на държави не-членки на международна организация не се уреждаше от никакъв международен договор.

През 1975г. е приета Конвенция за представителството на държави в отношенията им с международни организации от универсален характер (ВК от 1975г.). там се уреждат:

1. учредяването на постоянни представителства и на постоянни мисии на наблюдатели, реда за назначаването на ръководители и служители

2. функциите на постоянното представителство.

3. привилегиите и имунитетите на тези представители.

По своята природа дейността както на постоянните представителства на държави-членки при международна организация, така и на мисиите на държавите - наблюдателни има дипломатически характер. Представителството, както и мисията на наблюдателя, носи представителен характер, тъй като представлява своята държава в отношенията й с международната организация (чл. 6 и 7).

Виенската конвенция от 1975 г. излиза от обстоятелството, че служителите на постоянните представителства при международни организации представляват своята държава при международна организация, а не в държавата, на чиято територия е разположено седалището на организацията. Затова изпращащата държава може по своя преценка да назначи служителите в своето представителство без искане на агреман чл. 9). Съответно на това е неприложима такава процедура като акредитирането.

Следователно, от една страна, Виенската конвенция от 1975 г. разпростира върху представителите на държави при международни организации традиционните норми на дипломатическото право, които се съдържат във Виенската конвенция за