ПРЕДСТАВАТА ЗА ЧОВЕКА В ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА НА Н. ВАПЦАРОВ

(литературноинтерпретативно съчинение)

Епохата, в която Вапцаров се утвърждава като поет, е бурна и динамична. Това е време на голям исторически прелом и на решителни събития, разтърсили света. Време, което променя човека, активизира го, изправя го пред важен избор.

Лирическият герой на Вапцаров е търсещият и мислещ човек, видян в движение и развитие. Това е човекът, който преосмисля своето битие и сам открива мястото си в живота, сам изстрадва своята истина.

Лирическият герой на поета е видян в двойнствена перспектива. Той е и жертва на обстоятелствата, но и творец на бъдещето. Реалното му съществуване е сурово. Битието му тук и сега омерзително. Но възможното утре е светло и жизнерадостно, хармонично и справедливо. И това е в основата на Вапцаровата утопична визия за човекът на новото време.

Най-ярко динамиката на тази промяна и духовно израстване е разкрита в стихотворението Песен за човека.

Стихотворението е своеобразна полемика за същността и предназначението на човека:

Ние спориме

двама със дама

на тема:

Човекът във новото време.

Двамата опоненти: дамата и лирическият Аз, сблъскват своите противоположни позиции презрението към човека срещу вярата в него. Дамата като лирически персонаж е бегло маркирана чрез словесните и речевите си жестове: нервна, гневна, дори истерична, тя е нетолерантна към мнението на другия. Според нея човекът е примитивно и агресивно същество, подвластно на животинското начало и лишено от нравствени ориентири. В противовес на сприхавата дама, Азът има различна речева стратегия, той се опитва да убеждава полека, без злоба,/ човешки. Оттук нататък започва същината на текста онова поетическо послание, което трябва да аргументира тезата за възвишеното у човека, за възможността той да стане човек дори тогава, когато е престъпник.

Диалогът отстъпва място на разказа на лирическия Аз за случката, станала в село Могила.

Интересно в случая е обстоятелството, че и двамата опоненти базират своите противоположни позиции върху един и същ пример убийството. В историята на дамата човекът е братоубиец, а тази на лирическия Аз отцеубиец. И в двата случая драстично са погазени изконни нравствени норми, и в двата случая чрез поведението си човекът се е дистанцирал от човешкото. При това опонентът на дамата не само използва сходен казус, но и съзнателно го засилва, не спестява негативната си лична оценка за престъпника - нарича го злодея злосторен, този субект. Това привидно приемане на версията на противника обаче е само елемент от стройната реторическа стратегия на лирическия Аз, разчетена така, че да убеди не толкова дамата, колкото истинския адресат на