• Увод

Под предприемачество и предприемаческа дейност в съвременната икономика се разбира най-често процеса на организиране и управление на стопанската дейност при едновременно поемане на определен стопански риск.

Развититието на възлегидете за предприемачеството се различават до голяма степен помежду си. Това се обуславя от фактът, че светът в определени етапи от развитието си, се е възприемал по различен начин от различните хора. Тази еволюция, разбира се, включва и хората, които през течение на много години, още от средните векове, правят опити да дадат определение на предприемачеството. По това време, предприемач е бил човекът, който се е занимавал с определен вид производство. Няколко века по късно, е дадена друга дефиниция на същото понятие предприемачът е бил този, който се е осмелявал да поеме някакви рискове, които евентулано биха могли да доведат до загуби за същото лице, но които до голяма степен могат да му донесат печалби. Един от способите за реализиране на печалби е бил сключване на договор с държавата.

Малко по късно във времето Ришар Кантийон и Бодо дават подобни определения, като вторият добавя, че предприемачът трябва да съвместява в себе си качества като планираност, контрол, наблюдение.

През 1803г. дефиницията на Жан Батист Сей се различава от досегашните. Според него предприемачът трябва да е човек, който разграничава печалбите, получени в резултат от начинания, от тези, от които са били извлечени чрез предварително предоставяне на капитали. Той трябва да умее да прехвърля ресурси и печалби от сфери с по - ниска производителност към такива с по - висока производителност и печалаби. По късно към тези определения, се добавя и тезата на Франсис Уолкър, който казва, че предприемачът трябва да има управленски способности, за да може да получава печалби.

В началото на 20 век това определение приема различни форми. Тук вече се появяват и понятията частен бизнесмен, партньорство, акционерно дружество, кооперативна организация, градска община и др. Всички те, заедно или по отделно, могат да бъдат предприемачи.

По късно започва да се говори и за предприемачество, което се асоциира с лидерството. В края на 30 те години на 20 век е дадено още по ново определение. То гласи, че човекът или групата от хора, които попадат в тази сфера, са хора, които поемат задачата и отговорността да съчетават факторите на производството и да ги поддържат в действие.

През 1971г. Палмър добавя към всички дадени досега определения на предприемачестовото и своето, което до голяма степен е свързано с функциите му. Според него, функциите на предприемачеството включват пресмятането на риска в една бизнес организация, а също и поемането му при евентуалното му възникване. Колкото по добре преценява риска и определя политиката, която ще се следва и ще сведе риска до минимум, толкова по добър е предприемачът. Палмър дори добавя, че тези които могат правилно да оценяват рисковата ситуация, но не са способни да минимизират риска, не спадат към групата на предприемачите.

Някои автори като Лайз, смятат, че предприемачът е със специфичен тип индивидуалност. Той го смята за необикновен и рядко срещан човек. Дори го нарича човек изключение. Но това тяхно качество, според автора, си проличава на по късен етап, а не в начачалото, когато се взима решението за насочване към тази сфера.

През 1975 Алберто Шаперо дава своята версия за предприемачеството, която обаче от части се препокрива с давани вече определение, а именно с това, че един предприемач трябва да е инициативен, да е организатор и т.н.

Предприемачът се разграничава ярко от другите професии като икономистите, психолозите, бизнесмените и дори политиците. В тази теза се вижда противопоставяне на дадена по рано дефиниция, в която се говори за различните форми на предприемача той може да е частен бизнесмен според Левингтън.

През 1984г. се появава тезата, че предприемачите са новатори, които предизвикват търсене, тъй като те създават пазар, капитал, възможности и т.н.