1. Предмет и същност на литературната наука. Литературознание и хуманитарно познание

Съществуват два подхода към същността на художествената литература.

Историческият подход я търси в реконструирането на социокултурния контекст.

Логическият подход търси устойчивото в исторически променящото се битие на литературата.

Цветан Тодоров задава въпроса: Може ли да се даде логически единно и непротиворечиво определение на художествената литература?

Първата гледна точка към отговора на този въпрос ни отвежда към Поетиката на Аристотел, според когото всички и зкуства имат подражателна природа, което е родов белег. Колкото до видовия белег, философът твърди: За разлика от историка, поетът говори не за действително станалото, а за възможното по вероятност или необходимост. А в Риторика се казва: Вероятното се отнася към онова, спрямо което то е вероятно, така, както общото към частното.

Втората гледна точка е формулирана от Карл Филип Мориц така: Истински красиво е онова, което означава само себе си и съдържа само себе си то е завършена в себе си цялост.

В своята Критика на способността за съждение Кант твърди, че своеобразието на художествената литература е в начина, по който борави с езика.

Въображението и илюзията са присъщи на епоса и драмата, докато езикът е основно изразно средство на лириката.

Юрий Лотман задава въпроса: Трябва ли да стане ихтиологът риба, за да бъде ихтиолог?

Формулата на научното познание, ориентирана от субект към обект, е атакувана от М. Хайдегер, според когото: Литературознанието трябва да стане наука. /Или Емил Щайгер/

Науките се делят на такива за природата /природо-математически/ и за духа /хуманитарни/. При вторите научното познание е ориентирано в посока субект субект.

Ханс-Георг Гадамер е създател на съвременната философска херменевтика наука, занимаваща се с разбирането и тълкуването.

Вилхелм Дилтай счита /?/, че при науките за природата доминира обяснението, а при хуманитарните разбирането.

Според Гадамер хуманитарните науки са своего рода морални науки. Техен предмет е човекът и това, което той знае за самия себе си. В сферите на науките за духа е невъзможно да се говори за равен на себе си обект на изследване.

Относно науките за духа следва по-скоро да се каже, че обръщайки се към преданието, изследователският интерес всеки път по напълно особен начин е мотивиран тук от съвременността Това означава, че в основата на историческото изследване лежи историческо движение, в което е въвлечен самият живот. То следователно не може да бъде разбрано телеологически /целенасочено/ от гледна точка на неговия обект.

М. М. Бахтин:

Предметът на хуманитарните науки е изразителното и говорещо битие. То никога не съвпада със самото себе си и е неизчерпаемо в своя смисъл и значение. Тук предметът притежава срещна активност.

Всяко разбиране отговаря, т. е. превежда разбирането в нов контекст, във възможния контекст на отговора. Всяко разбиране е активно. То приобщава словото, което трябва да бъде разбрано към своя предметно-експресивен кръгозор, и е неразривно слято с отговора, с мотивираното възражение съгласие. Разбирането и отговорът са диалектически слети и се обуславят взаимно. Едното без другото е невъзможно.

В областта на поетиката, на литературата, на историята /изобщо в историята на идеологията/, а също така до голяма степен и във философията, друг подход е невъзможен: най-сухият и плосък позитивизъм /подход, стремящ се към точно познание/ в тези области не може да третира словото неутрално като вещ и е принуден да говори не само за, но и със словото, за да проникне в неговия идеологически смисъл, който е достъпен само за диалогичното разбиране, включващо оценка и отговор.

Според Пол Рикьор: Хуманитарните науки са науки, където се работи с /?/ на други субекти или с подобно съзнание на други съзнания. Интерпретацията е частен случай на разбирането. Тя е разбиране, отнасящо се към писмените изрази на живота Интерпретацията трябва да се схваща като диалектика на обяснение и разбиране Диалектиката на обяснение и разбиране трябва да се опише първо като движение от разбиране към обяснение и после като движение от обяснение към схващане.

При филологическите науки изходното начало е текстът. Те се делят на такива, групиращи се около проблематиката на езика и на литературата. Всеки текст е създаден ото субекта, за да изрази отношение към света. Има два полюса на текста: обектен и субектен.

Предмет на литературната наука е триединството автор творба читател.

Литературната наука има три основни дяла литературни теория, критика и история.

РЛТ-2000: Художествената литература е един от основните и най-древни видове изкуство, което изгражда своите художествени образи и произведения чрез словото. Изкуството на словото първоначално възниква като устно творчество /фолклор/ на даден народ, записано много по-късно, след възникване на писмеността. До средата на ХV век вместо понятието художествена литература се е използвал терминът поезия. В естетиката и изкуствознанието са давани различни определения за спецификата на художествената литература въз основа на нейни съдържателни или формални признаци /от Аристотел до нашето време/:

• като подражание на живота /мимезис/;

• като източник на естетическо преживяване, като словесна образност /В. Белински, И. Тен, Р. Ингарден, В. Кайзер и др./;

• като проява на емотивната функция на езика /А. Ричардс, Ч. Морис и др./;