Христо Фотев

Предчувствие

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.

Дъждът ще ми предложи крехкото си

рамо, ще го прегърна аз - с пет стъпки

само ще падна в ужасената ти памет,

тя - моя ненадеен мавзолей.

Не искаш, но ще ме убиеш ти. И аз слушам

как убеждаваш древната си съвест.

(Ти имаш опит, стар, печален опит).

Повтаряш й, че всъщност аз съм жив...

И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасния

живот на жив... Ще ме гримираш - ти,

скръбен, непохватен козметик, - ще ме

рисуваш от буквар в буквар и съхраняваш

в глухия си вик.

Как ще признаеш, че си ме ревнувал?

И на какъв език - че с тъмен страх си

гледал с ужас как те изоставям?

Ще казваш, че си ме спасил - и ще си прав.

Ще казваш, че съм твой и че съм жив...

А аз ще бъда мъртъв, мъртъв, мъртъв -

по-мъртъв от най-мъртвия мъртвец.

Ще ме убиеш ти, но дотогава аз ще празнувам

странния си празник от поглед в поглед

и от град във град. Безумен - сред

големия площад, - аз ще целувам твоя смях,

облечен в червена рокля и седефен страх...

Ще те изричам, без да се страхувам

по всички стъпала на моя глас.

В среднощния бюфет на зимна гара

аз ще целувам острия ти профил на смъртно

уморен и на заспал. И ще усещам тежката ти

власт, любов и скръб, и жал...

Ще предизвиквам - и без да искам ще те

наранявам, аз - малък и жесток, но ти

ще слушаш. Ще ме щадиш, дори ще ми се радваш,

до оня странен и далечен миг, във който

ти ще почувстваш как ти се изплъзвам.

И как оставаш сам...

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.

В една дъждовна, глуха нощ ще ме обсебиш

докрай във ужасената си памет,

ще ме поемеш ти от оня люспест,

дъждовен и бургаски тротоар.