ПРАВО И МОРАЛ

Правото и моралът спадат към духовната сфера на човека, те са прявления на съзнателното начало. Твърде често между тях се поставя непреодолима граница (главно от представители на позитивисткото течение в правната наука). В други случаи правото се идентифицира с морала от представителите на правната и моралната философия. За изясняване на проблема е необходимо да се посочат както общите допирни точки, така и разликите между двете явления (на базата на правото изобщо или на основата на позитивното право). Иначе, на нивото на духовното, правото и моралът са творения на едно и също нещо човешкия разум.

Човешкият разум обединява двете явления, от него те черпят своята метафизичност. Поради това, като две науки правото и моралът са две концентрични окръжности, по-малката от които е правото, а по-голямата нравствеността. Кант също застъпва гледището, че правото е обързано с морала и следователно юридическото законодателство трябва да съответства на етическото законодателство. Всеки етически принцип се явява същевременно образец на поведение и в правото. Всяка човешка дейност, включително и правната, трябва да се подчинява на моралия закон; налице е следователно една етическа система с постоянни части. По същия начин съществува и една правна система със свои неизменни идеи, принципи и ценности.

Основното при двете системи е идеята за добро и справедливо. От нея се ръководят хората при уреждането на своите взаимоотношения: когато тези връзки се материализират посредством позитивното право, те добиват характеристиките на правоотношения; когато те се се развиват на базата на морала, т.е. остават на нивото на разбирането за добро и зло, справедливо и несправедливо и т.н., тогава говорим за чисто морални връзки. Но така или иначе общата идея между правната и моралната система остава идеята да се постъпва така, че да не се накърняват свободата, интересите и волята на другите хора.

Още се счита, че връзката между правото и морала се проявява на плоскостта на въпроса за дълга. Правният дълг, както вече беше посочено, води началото си от моралния дълг. Нещо в правото е дължимо, защото така повелява човешкият разум, защото моралността и съзнателността на човешките постъпки изискват така. В крайна сметка, правото замества морала в социален аспект. Колкото повече един човек може да отговаря пред себе си, пред своята съвест за постъпките си, толкова повече и обществото може да очаква от него да бъде отговорен и социален. Следователно, правото за обществото е това, което моралът е в личен, в чисто човешки план; от тази гледна точка то е заместител на една спонтанна социална етика. То внася специфично регулативния елемент на подреденост в социалната среда. Това показва, че до един момент моралът може да служи като регулатор на човешките отношения, но от едно ниво нататък функцията на всеобщ регулатор следва да бъде поета от друг социален феномен, какъвто е правото. То замества липсата на самодисциплина в социалната дейност, обхваща един значително по-широк кръг от социални отношения. От гледна точка на морала, то се квалифицира като социално конкретно поведение; то е социологизирания морал, моралът на нивото на публичното, държавното проявление. Дори позитивисткото течение признава ролята на морала за правото, сочейки, че правото не е нищо друго освен етически минимум (спр. Г. Йелинек).

Естествено, разглеждайки проблема за взаимната обвързаност на правото с морала, не бива да се забравят и различията между тях. В исторически план моралът е възникнал преди правото. В този смисъл той е исторически по-първичната нормативна система.