Познанието, тъгата и спасението в лириката на Далчев

Екзистенциалните въпроси за живота и смъртта, за смисъла на битието, за страданието, за спасението и за самотата винаги са били обект на литературни търсения и биват осмислени различно в контекста на специфичните за различни епохи и школи естетически виждания. Какъв е модерният човек на "Новото време" (говорим за 20-те години на ХХ век), способен ли е да достигне (и по какъв начин) до истинно знание за себе си и за заобикалящия го свят? Затвореността и статиката на ежедневието не обезличават ли индивида, не го ли превръщат в поредната вещ в неговото съществуване- непотребна и забравена? Щом битието е извор на страдание, а не поражда познание, то нима това не е вечната човешка драма? Къде се крие смисълът на живота и не е ли смъртта единственият изход от болезненото, задушаващо съществуване?

Тези въпроси си задава модерната българска литература на новия, ХХ век.Това са и основните проблеми, вълнуващи "философската" лирика на Атанас Далчев. Мотивацията ни да я разглеждаме като такава (както е определена от редица критици като философска) не е една- единствена. Цялостното виждане на поета за изкуството, за ролята на твореца и за целта на творческия процес говорят за "философското"в Далчевата поезия.

Ранните години на неговата литературна дейност съвпадат с формирането на екзистенциализма в Европа. Става дума за двадесетте години на ХХ век, (когато самият поет завършва философското си образование)- едно търсещо, авангардно време в българската литература. Екзистенциалната проблематика, обаче, не е единствената, намираща отражение в Далчевата лирика. Теориите на Артур Шопенхауер за "волята за живот", за двойствената същност на познанието, за вечното и безконечно страдание, за смъртта като цел формират в най-висока степен мирогледа на поета. Възгледите на немския ирационалист са пресъздавани в литературата ни и преди Далчев. Но докато Пенчо Славейков говори за себенадмогването, самотата и духовното израстване на човека- /и/ творческия гений, а символистите интерпретират мотивите за съзерцанието, отчуждението и нерадостното битие, то Атанас Далчев заимства идеите за волунтаризма (субективен принцип на разбиране на нравствената действителност) и философския песимизъм на Шопенхауер.

Така разгледаните "тези" за човека и света определят философското начало, новаторството и другостта на Далчевата поезия. Философската проблематика става актуална за интерпретациите на модерната лирика още от времето на кръга "Мисъл". Начинът, по който Далчев я поставя в своето творчество, обаче, сам по себе си говори за уникалността на неговата поезия. Славейков въвежда философската проблематика, използвайки характерните за творчеството му мистификационни и фолклорни елементи; при символистите екзистенциалните въпроси са изразени чрез символиката на образите и пространствата, чрез алегориите на чувствата. В Далчевата лирика зад философската поетика се крият буквалният страх от обезценения човешки живот, болезненият стремеж към познание, раздвоението между физическия и духовния свят, действителният копнеж по смъртта. Както поетът- философ сам заявява за себе си в едно свое писмо, той внася в българската поезия " до голяма степен тоя стремеж към реализъм и предметност."