Повестта Чичовци от Иван Вазов дълго време е считанаот литературната критика за битова повест, макар никога да не се е вмествала изцяло и единствено само в тази жанрова характеристика. Определяна е като сатира, но добродушно-опрощаващото отношение на автора към героите до голяма степен опровергава това. Притежава елементи на комедия, но съдържащите се в в нея достатъчно остри сцени стават причина да се размине и с това определение. С основание може да бъде наречена и пръв опит в тогавашната българска проза за пародийно изображение или поне въвеждането на пародийни елементи в него. В крайна сметка това е една необичайна и странна книга, максимално отворена спрямо художествения контекст на останалото Вазово творчество. Изобилието от квалификации на повестта Чичивци е несъмнената трудност тя да бъде жанрово фиксирана, се дължи не само на липсата на сюжет в истинския смисъл на думата, но и на богатия и пъстър свят на изобразените в нея герои. Техните характеристики, навици и поведение дават основание за всяко от изброените по-горе определения. Светът на чичовците привлича вниманието на читателите и при появата на повестта, и в наши дни, защото Вазов не акцентира на битово-етнографската страна от живота им, а съсредоточава интереса си върху техните характери, манталитет и психология, проявяващи се в междуличностните и в обществените контакти.

Подзаглавието, което писателят избира за своята повест галерия от типове и нрави български в турско време пряко разкрива пурвоначалния му творчески замисъл. То сякаш издава непреодолимия стремеж на автора да бъде летописец този път не на събития и на личности, свързани с върховите моменти от епохата на Възраждането, а на живота на обикновените, редови българи, които поколения наред са се раждали, живели и умирали в небългарското време в турско време. За чичовците България е едно смутно бъдеще, което вълнува душите и съзнанието им със замайващата думичка свобода такава, каквато я схващат даскал Гатьо и Мирончо според прокламациите на Букурещкия комитет или либерте във волтерианските бълнувания на г-н Фратю.

Но нито споменатите герои, нито останалите чичовци са готови за нещо повече от думи и лозунги. Те не са способни все още за истинска съпротива, за жертви и кръвопролития. Те дори не подозират, че това много скоро им предстои и че отреденото им от историята време за преход от патетични думи към реални дела е прекалено кратко. Затова всичките им реакции, думи и действия са пародийно сниземи и комично се разминават с това, което времето вече изисква от тях.

Робството според Вазов действа двупосочно върху един народ от една страна, го подтиква към борба и саможертва в името на свободата, а от друга засилва усещането му за активно родово съхранение и повишава чувствителността му към обикновените земниблага и радости. Това е една особена форма на пасивна, но масова съпротива, постигната с факта на оцеляването. Или, по думите на повествувателя: Един народ, поробен, макар и безизходно, никога не се самоубива:той яде, пие и прави деца. Той се весели... Макар цитатът да е от Под игото, в него се съдържа почти изцяло извинителната мотивация, която Вазов дава